Карта на Тунис от малки плочици
За шестте дни там успях да опозная толкова много, колкото за никои други шест дни от живота ми.
Полетът. Не мога да не разкажа за него, защото това бе едно от наистина вълнуващите преживявания за мен. И друг път съм летяла, но всеки път, всеки път е като за първи път. Когато чуя как се запалват моторите на пълна мощност и усетя ускорението, което ме прилепя за облегалката, не само самолетът излита - аз излитам. Спомням си часовете по физика, в които ни обясняваха по какви закони това е възможно. Но истината за мен е, че това не е възможно! Всеки път се изумявам и не мога да го приема, толкова е вълнуващо. След секунди вече сме над града, след още няколко порим облаците, а след миг сме вече над тях. Не може да бъде. Просто не може. Не е страх това, нещо друго е, което излита заедно със самолета в мен. А да летиш над море... Божествено е. Над морето облаци почти няма и въпреки голямата височина неговата повърхност се виждаше толкова ясно. Трябва да видиш морето от високо, за да разбереш колко всъщност е голямо. От земята очите не могат да го поемат в неговата цялост. А корабите, те оставят бяла следа в морето - както самолетите в облаците. Невероятно. Движехме се с такава скорост (над 800км/ч), че най-ниските облачета над морето бяха застинали над него съвсем неподвижни и така безплътни, че единственото нещо, което гарантираше, че все пак са истина, бе сянката, която оставяха по повърхността му. Сицилия! Колко прекрасно! Какви красиви брегове и колко голяма е всъщност. Да летиш над острови е невероятно. Освен Сицилия имаше още други по-малки, които изглеждаха точно като от някоя рекламна брошура. Аз имах късмета да видя всичко това, защото макар да не ми се падна място до прозореца - и на отиване и на връщане - аз измолих за размяна с такова.
Жасмин
Някак много бързо минаха двата часа полет и вече се озовахме съвсем ниско над Монастир (Monastir). От птичи поглед гледката бе невероятна - много нагъсто накичени (сякаш направо се застъпваха) бели и светлобежови кубчета - сградите на много гъсто населен град. Почти нямаше никаква растителност, само сгради, сгради, сгради. Първото нещо, което усетих на излизане от летището, бе въздухът! "Какъв въздух!", възкликна Иван, сякаш че ми прочете мисълта. Да, какъв! Бе някак сладък! Много влажен, морски, но не като този, който знаем по нашето море, друг беше - сладък! Много по-късно разбрах, че се дължи на многото нацъфтял жасмин и едно очарователно растение, което наричаха меден храст. Уханието на жасмин е като това на акация, но много по-силно и сладникаво.
Много бързо се качихме на автобус, който да ни отведе до Хамамет (Hammamet), където трябваше да отседнем. Междувременно отново съжалих, че не съм учила руски в училище - местните екскурзоводи говореха на руски и, честна дума, не им разбирах почти нищо. Но най-важните неща ни ги превеждаше Поли, така че не бе фатално. (Нашата шестчленна компания се състоеше от мен, Иван, Стефан и Поли – родителите на Иван, Ивето и Бойка (Боко) – леля на Иван и нейната сватя.) На екскурзия с родители си има предимствата, безспорно. Освен, че знаеха руски, на тях можеше да се разчита за всичко - те винаги знаеха какво следва и в колко часа къде трябва да сме, нула организация и тревоги от наша страна, чудесна почивка. А и не на последно място - благодарение на тях все пак имаме общи снимки, които по принцип не си правим почти никак.
Мексиканските кактуси с узрели плодове
По пътя за Хамамет се нагледах на прекрасни кактуси. "Колко много кактуси!" отново възкликна Иван. И наистина - нямаха край! Цели плантации, огромни, огромни кактуси, пищни, приличаха на отрупани с листа храсти. За съжаление се оказа, че те не са типични за Тунис, били мексикански. Ама как да не са типични, имаше ги навсякъде и то все по много! Видях и цъфнали - в красиви жълти цветове, бяха очарователни... А даже имаше и някои с плодове! Червени малки плодове, които както казаха екскурзоводите - имали вкус на ябълка и местното население си правело сок от тях. Гледах ги много и чак доста късно осъзнах каква е често целта им - използваха ги за разделяне на нивите! Уникално! Наистина, имаше огромни ивици кактуси, високи над човешки ръст, които ограждаха различни посеви. А посеви имаше - близо до морето изглежда земята им бе доста плодородна. Чух, че много от храната си я произвеждат сами. Трябва да отбележа, че доматите и портокалите им бяха най-вкусните домати и най-вкусните портокали, които съм опитвала.
Residence Mahmoud
Хамамет е курортен град и ние бяхме настанени почти в неговия център. Нашият 3-звезден хотел, който се казваше Махмуд (Residence Mahmoud), беше сграда типично в арабски стил украсена - с много ситни плочици. Тези малки плочици с флорални мотиви бяха навсякъде - използват ги не само за под, но и за цели стени, както и само декоративно, очертавайки прозорци и врати. Даже външни стени имаше с плочици, а дори и тротоари пред заведения! Най-често виждах съчетани жълто с тъмно синьо и светло зелено, както и оранжево с черно, също и такива изцяло в синьо.
Типични плочиси с флорални мотиви
Едно от първите ми впечатления за хората там, беше това колко са учтиви и гостоприемни. Още на слизане от автобуса дойде пиколо, което моментално ми взе от ръцете куфара без дори да ме пита искам или не - явно така трябва. И признавам, че без помощта на това момче нямаше лесно да открием стаята си, доста сложна архитектура имаше сградата - с вътрешна градина в средата с малък фонтан, целият в бяло-сини плочици, и нашата стая гледаше към нея, но бе от другата страна на входа. Посрещнаха ни с по един безалкохолен коктейл, наистина много мило! Беше като в някой филм, сякаш идвахме бог знае от къде, сякаш сме спецялни гости. Стаята, както и самото стълбище, беше толкова различна от каквото съм виждала. Имаше рисунки на цветя по вратите на стаите и гардеробите. А дъното на гардероба беше от плочки! Те са навсякъде, ама наистина! Впечатляваща бе комбинацията от пердетата, креслата и дървената маса, които всичките бяха с едни и същи мотиви на цветя в светло бежово с тъмно червен рисунък. Много стилно и някак много арабско, очарователно.
Първата снимка от Тунис
Веднага щом си оставихме багажа тръгнахме да пообиколим, това бе единственият ни свободен ден, вскички други бяха запълнени с малки екскурзии из цялата страна (наистина из цялата, минахме над 2/3 от нея). Много от хората в нашата група бяха в хотели в Сус (Sousse) - друг голям туристически център. Знаехме, че Хамамет е по-цивилизован от Сус, но не мога да си представя какво ли е там, след като уж най в центъра бяхме, а изглеждаше като да е в някой много малък привинциялен град. Имаше бензиностанции директно на тротоара, които трябваше да заобикаляме като се движим по платното. Имаше малки заведения и магазинчета, които ама хич не приличаха на голям курорт. По кафетата имаше много безделници, само мъже, които гледаха към улицата. Но въпреки мръсотията и бедността, които бяха налични дори там, имаше нещо очарователно и това бяха едни храсти, отрупани с цвят, които се извиваха по стени и огради, а някои по-големи се изливаха от външната страна на дворове. Колко пищно бяха нацъфтяли и в какви цветове! Всички възможни нюанси между червено и лилаво, много ярки. Но декоративни и без никакъв аромат. И все пак - не съм виждала нещо толкова красиво като това. Моментално измолих Иван да си направим по една снимка там и това всъщност са първите ни снимки от Тунис.
Плажът в Хамамет
След като с Иван хапнахме паста с морски дарове - италиански ресторантчета не липсваха там, сигурно заради близостта си с италианските острови - се засякохме с останалите - Поли и Стефан, Ивето и Боко. Решихме да отидем до плажа, който знаехме, че е някъде наблизо. Може и да не знаех в каква посока е Европа, т.е. вкъщи, но знаех накъде е морето - похвално за моята иначе безнадеждна ориентация. Признавам, че и не беше трудно - все пак имаше само едно "надолу". Плажът беше съвсем безлюден и оправдано - беше доста хладно и духаше вятър. И още по-добре! Тоталната романтика на това райско местенце веднага ме плени, въперки многото водорасли из целия плаж. А какъв невероятен пясък! На вид и на допир бе съвсем като брашно! Съвсем фин, сякаш ако го плисне вълна и ще се разтвори в нея. И съвсем бял. Брашно.
Градината на Синбад
Стана вече доста студено и трябваше да се прибираме, но не можехме да излезем от плажа. Да, сериозно - не можахме веднага да намерим път за връщане, защото след плажа следваха хълмчета с кактуси, някакви частни сгради или строежи. Пъхнахме се в двора на един хотел - петзвездния хотел Синбад, както по-късно разбрахме - без да знаем (но поне се надявахме) дали има път към улицата. И какъв късмет! Видяхме най-хубавото от Хамамет! Загубихме се съвсем умишлено в прекрасната градина на хотела, където прекарахме повече от половин час и всяка минута си струваше. Видяхме портокалово и лимоново дръвче с плодове. Невероятно, но на лимона дори листата му ухаят толкова силно! Откъснах си две лимонови листа, които държах в ръката си дълго време и все ухаеха. Видях цъфнал жасмин, не знам как го познах, но жасмин беше, нямаше какво да е друго. Толкова отрупан с бели цветчета, от които събираха прашец толкова пчели! Да не бяха пчелите, щях да си откъсна цветче и от него.
Палмите
На следващия ден в ранното утро потеглихме за столицата Тунис като преди това посетихме Картаген и Сиди Бу Саид (градът на бащата на Саид в превод). В Картаген видяхме някаква открита гробница, в която са принасяли в жертва първородните си деца. Видяхме и останките на древна римска баня, която е била огромна, на няколко етажа. Исторически камъни и туристи навсякъде, защо ли това с нищо не ме грабва. Но до римската баня имаше прекрасна градина с финикови палми, ето това вече си заслужаваше. Разказаха ни, че палмите са мъжки и женски - едните цъфтят, а другите дават плод - нещо такова. И освен това не са дървета, ами трева - това последното съвсем не може да е истина, ама знам ли... Трева? Двете палми на входа - мъжка и женска - бяха толкова огромни, че не можеш да ги обгърнеш с ръце. Една жена прегърна една палма и това така ми хареса. Прииска ми се аз да бях. После каза "Топла е." В Тунис има невероятно количество финикови палми, някои от тях са на много много години, което е очевидно, съдейки по белезите от отрязаните през времето листа. Освен тях има много гори с евкалипт, от който правят мебели, търсени из цял свят. Казват, че за 20 години евкалиптът постига качеството на стогодишен дъб. Маслинови дръвчета също има страшно много, а и Тунис е на челно място по производство на зехтин.
Синьо-белият град
Сиди Бу Саид е малко андалуско селце, запазило архитектурата си от стари времена. Наричат го града на влюбените, града на художниците или синьо-белия град. Бели къщи с наситено сини дървени капаци на прозорците - целият град може да се опише с това, защото почти нямаше друго. Имаше странни тераси, целите затворени с дърво на ситни дупчици.
Терасите, на които са излизали жените
Едно време жените са имали право да излизат навън само на тези тераси да дишат. Да не ги види друг мъж. А мъжете са имали по няколко жени. И до днес повечето жени си ходят забрадени, дори младите момичета. Но им отива. Разноцветни ефирни шалчета покриват косите им и подчертават лицето, което е със силно изразени големи очи и изписани вежди. Още в първите минути в това градче ни посрещнаха млади момчета с кошници цветя - не бяха точно цветя, а букетчета от неразцъфнали още пъпки на жасмин, закрепени на тънки сламчици, като от жито, които по стар обичай мъжете поставяли на лявото ухо, когато си търсят невеста, или на дясното, когато са женени - или нещо подобно, но толкова разбрах.
Букетчета от пъпки жасмин
После посетихме частна къща-музей, където се запознахме с обичаите им от едно време. Това, което си заслужава да се каже, е че при раждане на дете на жената й слагат татуировка на лицето - една черна резка. И след всяко следващо - по още една. Ужасно! Пихме странен чай от мушкато, мента и още нещо, дето не го разбрах какво беше. После се качихме на покрива, от който се разкри гледка, спираща дъха. Целият град се виждаше с белите плоски покриви, които свършваха някак чак в самото море. Невероятно. Горе долу така си представях Санторини, само може би с кубета, а не с плоски покриви.
Сувенири всякакви
След музея се пошляхме малко по отрупаните със стоки тесни улички на градчето. Големи търговци са тунизийците, няма спор. Просто им е в кръвта. Но не са досадни като турските търговци, а някак дори са внимателни и нежни, учтиви и ненатрапчиви. Но те поемат някак си и не можеш да се отскубнеш от тях. Дърпат те за ръката - съвсем леко - и те умоляват само да погледнеш. Само да гледаш, какво толкова - съгласяваш се. По едно време някакъв арабин даже ме целуна по бузата и каза, че това било на късмет - да целунеш красиво момиче. Поли обаче ме измъкна своевременно. Изкусни са тия араби, знаят как да омайват жени. А там за жените е рай -
Кожените чанти бяха в изобилие и наистина хубави
има всевъзможни аксесоари - от пищни накити, през кожени чанти и обувки до фини шалчета от страхотни платове. Само да си задържиш погледа за повече от 2 секунди и те вече те карат да пробваш, да пипнеш. Ако умееш да се пазариш, можеш да си прекараш чудесно и накрая взаимно да си доставите удоволствието, че уж всеки е прецакал другия. Но аз не го владея това. Само казвайки "Не, не, не!" (опитвах се да се измъкна) свалих цената от 40 динара (1 динар ~ 1 лев) на 10 за една страхотна лампа като тази на Аладин, която не взех така или иначе. Но колкото и да устоявах, все пак от Тунис си тръгнах с 5 шала, 3 чанти - явно са ми слабост - и един единствен накит, за който ще разкажа после.
Наргилета
Сувенирите бяха в изобилие там. Характерни са всевъзможните наргилета във всякакви размери. Доста от нашите туристи си тръгнаха с поне по едно. Всъщност, там масово хората бяха отишли на пазар може би. Защото на летищото на връщане настана суматоха, когато видяхме, че всеки втори човек е с един и същ кожен тунизийски сак. Там чантите и саковете бяха наистина много изгодни, както и много други неща – тези сакове бяха напълнени до дупка с какво ли не. Търговия – това е основният поминък на тази страна. Една жена от нашите разправяше, че си разменила часовника за
Пустинни рози
някаква гривна – имахме представители от висшия пилотаж по пазарене. Но не можеш да си тръгнеш от Тунис без да си вземеш пустинна роза – най-характерният сувенир там. Пустинните рози в пясъците са все едно миди в морето. Продават ги навсякъде и е все едно дали ще си вземеш огромно парче около килограм или съвсем мъничка – все на една цена. Аз прерових много пустинни рози, докато си намеря най-красивите мъничета от тях, които наистина да са с форма на роза.
Столицата Тунис
В столицата Тунис бяхме за много кратко и почти нищо не видяхме, но ми се стори много „ърбан” някак си, космопилитен град. Шумен и мръсен, в който се претопяват различни култури. Това беше единственото място, където гарантирам, че имаше светофари. На повечето места големи кръстовища се регулираха с кръгови движения или не се регулираха изобщо. Смесихме се бързо-бързо с тълпата в малките улички, отвсякъде се разливаха стоки, даже имаше и висящи. Тълпа и допир на хора, много хора. Но някак след време почва да ти става приятно. Имаше един образ, който продаваше шалчета по 5 динара, но спазарихме две за тази цена и не можехме да не ги вземем след като той ни изреди целия футболен отбор на България от 94-та. Не е истина, ама знаеше повече имена от мен, а аз все пак знам няколко! Знаеше и съвременни, които аз не знаех. Образ. Взехме му ФБ-то и се снимахме с него, голям симпатяга.
Мозайка с диви животни
На връщане посетихме музея на мозайките Бардо, където беше доста впечатляващо. Имаше огромна мозайка на Нептун и морското царство. Хареса ми и една, изобразяваща всички процеси на винопроизводството - малки ангелчета събираха гроздове или пресипваха вино, много красиво беше. И картина да беше, щеше да ме грабне, но мозайка - съвсем. Да не говорим, че камъчетата не бяха оцветявани, само естествени земни цветове. Но това, пред което ми спря дъхът, съвсем не бе мозайка.
Детайл от тавана на двореца
Всъщност самата сграда беше някогашен дворец на султан и имаше 4 стаи - по една за всяка от съпругите му, чиито тавани бяха от най-фино резбован бял камък. Тотален разкош. Гледах нагоре докато ми се зави свят. Как е възможно - дори само да взема едно парче 20х20, в него има толкова детайли, че не разбирам как човешка ръка го е създала. Султанът бил казал, че иска таваните да ги правят с много любов, заради съпругите му, които много обичал. И любов е било, несъмнено - няма друга такава сила, способна да сътвори такава красота.
Продавачът на тарамбуки
На излизане от музея имаше няколко търговци на безполезни неща като накити и тарамбуки. Само дето тарамбуките много ни харесаха - бяха керамични с истинска кожа, а и арабинът беше голям образ. Много добре се получаваше неговата музика, съвсем професионално някак. А и той самият викаше нещо от сорта на "Профешън, профешън". Накрая си взехме две тарамбуки, малка и голяма, и двете общо за 10 динара, като след това ги видяхме в магазинче за по 3. А той почна с 20 динара за голямата. Наистина са големи търговци. Не бих казала измамници, защото с това си изкарват хляба, а и накрая наистина те оставят с впечатлението, че всъщност ти си ги надхитрил.
Мохамед
Едва успяхме да съберем сили за следвашия ден като този - пак преизпълнен с толкова много места. Този път екскурзоводът беше арабин, което разбрах пак доста късно (както винаги). Но просто толкова добре говореше руски, че как да се осъмни човек. Той бе доста словоохотлив, не спря да говори през цялото пътуване, а пък ние с Иван за късмет бяхме точно под високоговорителя, а системата беше развалена и нямаше особени шансове да се намали звука. Докато стигнем до Керуан (Kairouan) вече го мразех истерично, доколкото бе възможно, защото всичките ми сили отиваха в опити да си запуша ушите някак като се заровя някъде, по възможност под седалката... Но все пак като слезнахме и го видях (иначе само го чувах) и вече нямаше как да го мразя - беше обезоръжително красив! Даже имам снимка с него - Мохамед с черната чалма. После някак си свикнах с неговата реч, която не разбирах, и толкова по-добре за мен, защото той нямаше намерение да млъкне през следващите два дни.
Тунизийският велик президент
Керуан го възприех не съвсем както трябва, защото слязох от автобуса с нечовешко главоболие и нула желание за каквото и да е. Даже някак ми се искаше да се възпротивя на всичко, да си остана на седалката и да се насладя на тишината, но все пак - да не изпадам в крайности. А и да си призная ми мина светкавично като видях какви красиви шалчета имаше там. Но това, с което ще го запомня, са многобройните червени знаменца, които висяха накачени на въжета над улиците. Бяха толкова много, като че да е карнавал. На някои от тях имаше образа на техния президент - май това бе неговият роден град. А той е все едно бог за тях. Все едно нашия Тодор Живков едно време - нямаше буквар без снимката му. И там е така. Той очарователно наднича от билбордове, огромни плакати по стени на високи сгради, от кафенета, от малки знаменца... Навсякъде. И сложил ръка на сърцето си -
Али Баба ми увива главата
просто наистина имаше нещо плашещо божествено в това. Керуан ще запомня и с един старец на име Али Баба, който продаваше номадски кърпи за глава. Той си харесваше някой турист и почваше да му увива главата с кърпата, колкото да му покаже как ще изглежда с нея. И как добре го правеше, приличаше на ритуал, който накрая завършваше с много мило опиране на чело в чело. Нещо като посвещение в рицарство изглеждаше. Наистина много мило. А и той бе много ситен старец, май по-нисичък от мен беше. С Иван се сдобихме с по една такава кърпа и се снимахме с него. Аз се научих да връзвам кърпата и сама. А и тя ми свърши чудесна работа, защото в жегите наистина спасяваше главата, а пък вечерите, които всъщност бяха доста хладни, си я намятах на раменете и ме пазеше от вятър.
Контрабанда с бензин
По пътя се виждаха на купчина наредени туби с либийски бензин, който нелегално се продаваше за 500 милима (около 50 стотинки) за литър. Видях и друго - от време на време се виждаше по една заклана овца да виси покрай пътя, може би привличайки гладни пътници за обяд? Не знам. И не искам да знам. Не питах какво е и защо е, но беше ужасно. А животното бе мъртво от дни според мен. Имаше засъхнала кръв по врата. На едно място овцата беше увиснала с главата надолу, на второ бе със закачени копита за два стълба, провесена като хамак, а на трето - преметната през корема с увиснали крака. Ужасно! Ужасно! Арабите доста си хапват овнешко и наистина доста стада видях. Дори видях едно училище и на няколко метра от него си пасяха овце.
Пустинно сафари
Едва си взехме дъх от настаняването в хотела и след десет минути ни привикаха отново. Следваше джип сафари в пустинята. Като чуя "сафари" и си представям джунгли и животни, лов, нещо такова. А това по-скоро си беше рали. Караше само с 50км/ч, които ми се струваха като да са 100. Всевъзможни хълмове и хълмчета, никое от които не бе заобиколено. Някои се взимаха директно по върха - при което следваше спускане, съпроводено от женски писъци (и аз участвах). Други пък се преминаваха по-отстрани, при което колата заставаше в почти полегнало положение. И пак писъци. А коланът само ми пречеше допълнително като на всяка бабуна ми изкарваше въздуха от дробовете.
Мираж
Мислех да снимам, но набързо установих, че е най-добре просто да си гушна апарата и да пробвам да го запазя невредим. Снимах все пак, на няколко пъти просто щраках без да гледам, напосоки. С почуда установих, че имам страшни кадри, просто не е за вярване. По едно време спряхме - точно на един висок хълм, където веднага от нищото се появиха разни деца, които продаваха някакви местни герданчета от някакъв камък, нищо особено. Обаче едно от тях, едно момченце със синя чалма - така ми хареса, че исках да го снимам и си взех въпросното герданче.
Най-милите животни
По-натам пак спирахме, един път за да видим мираж, който се бе образувал от малки песъчинки слюда, които в далечината пречупваха светлината и създаваха илюзията за езеро или море и в него малък остров. Вторият път беше, за да видим декорите за Star Wars - някакви скални жилища бяха. Много късно установих, че не си струват, при положение, че до тях имаше камили - пак да се снимаш с тях, които бяха неподвижни като препарирани. Имах около 30 секунди да дотичам до тях и да се върна преди да потеглят джиповете, но Иван беше с по-подходящия обектив и той им посвети цялото време, така че нищо не бе загубено. Наснимани са.
Катерене по палми
След тази доза адреналин се успокоихме като ни качиха на някакви каручки, които ни отведоха в един изкуствено направен оазис - оазисът Тозьор (Tozeur) с над 300 000 финикови палми. Там видяхме цъфнал нар, банани и палми, които се надвесваха над всичко. Прекрасно място беше, само да имаше лиани и маймунки и щеше да е както си представям джунглите. Всъщност почти имаше една маймунка - едно местно момче ни направи шоу като се покатери страшно нависоко по една от палмите. Беше босо, не мога да си обясня как го направи, но го има заснето.
Банани
Върнахме се в хотела, където се порадвахме на прекрасната му градина, в която имаше много от любимите ми декоративни растения. Този път имаше и нови цветове - жълто и бяло. На вечеря бяхме тотално скапани и по една чаша вино съвсем ни обезсили да посетим още някакъв музей - от девет вечерта. Ама как мислят, че ще имаме сили, бяхме станали преди 6! Но родителите все пак намериха сили и поне на снимки го видяхме.
Пресъхнало езеро
Трябва да отбележа, че и на следващия ден ни изстреляха в 5 сутринта и до 7 и нещо бяхме пристигнали до Дуз (Douz), където следваше едночасово яздене на камили сред пустинните пясъци. Пътят до там много ми хареса - открай до край равно, само един път без нито един завой и нищо друго. Почти никаква растителност, освен много ниски храстчета и треви, които все повече и повече се смаляваха до пълно изчезване, приближавайки Сахара. Тръгвайки толкова рано сутринта имаше своето предимство. Точно по изгрев се бяхме озовали сред пресъхналото солено езеро Шот Ел Джарид (Chott El Jerid). Това с ръка на сърцето мога да кажа, че беше до този момент най-невероятното място, на което съм била.
По изгрев всичко беше розово
Толкова огромно и равно пространство, че не се побира в очите. Близко е някак с усещането за летене. И толкова бяло! Имаше малки водни пространства, които поради съдържанието на фосфор, се бяха оцветили в розово, а светло синьото безоблачно небе и косите жълти слънчеви лъчи придаваха на мястото тотално нереална романтика. Просто не знам как да го опиша. Мога само да кажа, че усещането да си там е като да си в космоса сигурно, защото и аз като Джоди Фостър в „Контакт” при вида на Вега мога само да възкликна "Поезия!". Не знам дали снимките от там могат да покажат поне част от вълшебството, но се постарахме и снимахме колкото ни бе по силите (и времето).
Камили и камилари
Пясъци, жега и камили. Камили! Какви мили същества! Толкова покорно създание не съм виждала. Дали го правеха от просто равнодушие или наистина бяха толкова добри - не знам, но съвсем безропотно се подчиняваха на всяка команда на камиларите, а също и даваха на туристите да правят с тях каквото си искат. И наистина - каквото си искат! То не бяха снимки, прегръдки, галене, че дори Стефан разказа как без да иска ритнал главата на една от камилите, която била легнала да си почива, и тя дори не издала звук. Доколкото разбрах, ползват само мъжки камили
Някой позна ли ме? Аз съм това.
за яздене. Може би защото женските раждат по едно камилче на 3 години и ги пазят много явно. И друго интересно чух - че оставяли камилите на свобода да си се разхождат из пустинята, да ходят където си поискат. А после ги намирали много лесно - в оазисите, които не са чак толкова много. Те просто където и да скитат, рано или късно се нуждаят от вода и няма къде да ходят освен там. Преди да се качим на камилите ни облякоха в спецялни дрехи и ни увиха по една кърпа на главата. Аз и Иван нямаше начин да не снимаме, но си имахме проблеми, поне аз. Моят камилар ми се сърдеше, че не се държа с две ръце за специално пригодената за целта дървена дръжка, която стърчеше от странното седло, което приличаше на няколко шарени одеала едно върху друго. Говореше ми със сърдити очи нещо си на техния език, при което аз пусках апарата и се хващах с две ръце, докато той не се обърне напред. После си правех каквото си искам, а
Един от камиларите
именно - снимки. А и да си призная, язденето на камили ми се стори най-естественото нещо, сякаш и друг път съм го правила. Изобщо нямаше начин да падна. Много по-лесно е от язденето на коне. И също като при конете - важното е да се държиш с бедра, не с ръце. Но за един час това уморява нечовешки. В далечината се виждаха други кервани, които бавно-бавно се изгубваха на хоризонта. Разбрах значението на "3 дни път с камили" - адски бавно беше. Пеша да беше, щеше да е по-бързо.
Керванът
Имаше и екстремни преживявания. Забелязах, че Ивето е много назад и е отделена от групата сама с нейния камилар. После тя разказа как той й разправял как това е най-бързата камила и с нея ще запраши надалеч, ще я отвлече, за да работи с него в пустинята. Най-вероятно е било шега, но тя наистина се притесни. А и аз да бях, щях да се стресна - знаеш ли ги тия араби какви са и какво ти мислят. Но после той ни я върна в групата и за известно време
Ивето след целувката на Аймен
тя беше близо до мен и можа да ми ги разкаже тези неща. Нейната камила като че ли наистина беше най-хубава, беше чисто бяла и някак с пухкава козина, може би беше просто млада камила. Казваше се Камачо. А камиларят й - Аймен. И да си призная, въпреки че беше доста черен, неоспоримо беше много млад и красив. Направо да си кажа - щях да се радвам да съм на мястото на Ивето. После като слязохме и им направих няколко общи снимки, на една от които се вижда как той я целуна по бузата като преди това каза "My life." А може би е казал "My wife", не знам. Но така и не успя да си я вземе, въпреки че я пазреше за 100 камили.
Берберски жилища в Матмата
След няколко часа път стигнахме до малко пустинно селище на берберите - Матмата (Matmata). Там е сниман епизод от Star Wars, който явно трябва най-после да гледам. Показаха ни жилищата им от едно време - вкопани в скалите под земята. Там си беше доста прохладно всъщност. Имаше и от техният хляб, който бе доста вкусен. Жилището предстявляваше няколко скални тунела, водещи до голямо отворено пространство без покрив - нещо като вътрешен двор.
Поли, аз, Иван и Стефан
От там можеше във всяка от четирите посоки да се влезе в малка стаичка. Мебели почти нямаше, легла също нямаше, а вместо тях - постлани дюшеци и одеала. Не е за вярване, че някой живее в това, но явно така беше. Изумително. Още по-изумително беше, че наоколо в близост нямаше нищо. НИЩО. Аз бих полудяла само за два дни там. Нищо, само огромно
Бебе камилче
празно пясъчно пространство с няколко палми тук-там, само колкото да подчертаят нищото... Но при вида на едно бебе камилче, никакви скални жилища не могат да ме грабнат. Прекарахме най-много време с него, а то милото така жално плачеше, цвилеше точно като малко магаренце. Но даде да го погалим. На пипане е като малко агънце, много мекичко. Обядвахме в ресторант в берберски стил - под земята - който започна с тост по случай рождения ден на Иван. Имахме възможността да опитаме от традиционната кухня - кус-кус с нахут и зеленчуци. Странно, но на мен ми хареса най-много явно.
Каратисти в амфитеатъра
Нататък стигнахме до Ел Джем (El Jem), където се намира третият по големина римски амфитеатър. Бяхме там в точното фотографско време, когато слънчевите лъчи падаха под перфектен ъгъл и придаваха на останките златист оттенък. Единственият проблем за перфектните кадри бе наличието на много туристи и провеждането на някаква карате изява - точно в средата на амфитеатъра. Но поне поснимахме и каратистите, нямаше нищо изгубено. Хареса ми там. Обиколихме го. Когато слизах по каменните стълби, усещах най-силно величието на мястото, сякаш с всяка стъпка нещо ме връщаше назад във времето и само да се обърна - щях да видя гладиаторски битки зад мен. Там е сниман "Гладиатор", само дето и този филм не съм гледала (колко съм назад с филмите, срам!). На най-високото място се откриваше чудесна гледка към равните бели покриви на града. Много красиво. Най-хубавите снимки винаги се правят от най-високите възможни места.
Иван отново на камила
Преди да влезем в амфитеатъра трябваше да стигнем до него по едни малки улички с търговци, които бяха доста по-напористи от предходните, с които вече бяхме наясно. Иван, снимайки амфитеатъра, явно беше хванал в кадър една камила, която си беше атракция - определено не беше безплатна. Арабинът веднага почнал да си иска парите и след като Иван му дал един динар, той настоял да се качи на нея. И Иван решил, че това явно влиза в този един динар и се качил. Аз през това време бях много напред - бях с групата, която между другото страшно бързаше. Но се върнах и не повярвах на очите си като го видях да язди камила. Но му отиваше много, а и все пак имаше рожден ден, така че дори разсърдените от групата, които са ни чакали (влизаше се само с цяла група вътре), не можаха да ни развалят настроението. Та той до самите стълби стигна на камила. Е, за това обаче трябваше да плати още динари, камиларят настояваше за 20, което е безбожно при положение, че средната заплата за Тунис е 45 динара. Но се размина само с 10, а и те са му много.
Лодките пред медината
На следващия ден имахме свободно време до обяд преди разходката до парка Friguia. Това време можехме да прекараме пред прекрасния басейн на хотела, да отидем на плажа или да се разходим до медината - стария град. Всъщност имаше две медини в Хамамет - нова и стара, което е странно, защото "медина" значи стар град, така че едното трябва да значи нов стар град. По-старата медина беше съвсем наблизо. Чудехме се какво да правим с Иван и решихме да отидем все пак на плажа, а оставихме родителите да се разходят до медината. Но бе доста хладно за плаж. Там намерихме едно от двете момичета, които няколко пъти заговаряхме на вечеря. Много готини мадами. Мисля, че бяха двойка, но това си го признах много по-натам, защото все някак си не исках да повярвам в това. Едното от тях - което засякохме на плажа - си беше като мъж, не само на външен вид, но и като поведение някак.
Типични порти
И все пак - тя беше така хубава! Мария. "Има много имена, но Мария е само една" запя Стефан на една от вечерите. Те двечките не се бяха записали на нито една от местните ексурзии из страната, освен днешната. Просто бяха дошли да почиват и да ходят на плаж. Част от мен много дълбоко им завидя, но все пак наистина исках да видя всичко, което видях, и не съжалявам. Ако можеше, щях да се запиша и на още програми, но това беше максимумът. За щастие времето захладня безкомпромисно и трийсетте минути почивка в поглед към морето, в което дори не се потопихме, ни стигнаха - решихме да се върнем в хотела, да вземем апаратите и да посетим медината. Така че хем плаж, хем медина! А и решихме да стигнем до там по плажната ивица, което беше прекрасна идея, първо - защото бе най-краткият път, и второ - за да сме колкото може по-близо до морето. И наистина имахме доста близки моменти с него, защото на едно място край едни скали трябваше да наджапаме до колене. Така че и в морето се потопихме един вид.
В медината
Медината беше на нещо като миниатюрен полуостров. След влизането през крепостната стена се озоваваш в прекрасно местенце, скътано някак от света с малките си улички - големи колкото да се разминат двама души. Почти можеш да пипнеш стените на къщите от двете страни, ако протегнеш ръце. Такива улички има в стария град на Несебър. Но и точно както в Несебър беше затрупано с всевъзможни стоки, които пречеха да се нарадват очите ти на сградите - бели с красиво орнаментирани врати и прозорци. Вратите им са много характерни - дървени порти с арка, най-често сини, с орнаменти от широки глави на гвоздеи, които образуват фигури. Доста често измежду фигурите имаше риби, което идвало от християнството, доколкото разбрах. Разходихме се из медината щастливо изгубили се в малките й улички, по никоя от които сякаш не минахме повторно - все нови и нови, нямаха край. Накрая се озовахме на върха на крепостната стена, където имаше чудесна гледка към морето, на която се любуваше една влюбена двойка - момче и момиче с типичните арабски черти. И двамата бяха с тъмна кожа, коса и очи. И какви очи -
Интересна саксия
големи и някак силно подчертани от черните им мигли. Много красива двойка, прииска ми се да ги снимам, но бяхме прекалено близо до тях и не беше удобно. А и местното население хич не говори английски. Знаят си техния арабски и френски, който се изучава в училищата. На слизане от там Иван забеляза най-невероятната саксия - бяха използвали стара тоалетна чиния, за да посадят в нея цветя! Уникално. Но все пак - нали целта отправдава средствата, така че ми стана някак много мило, защото тук наистина цветята са на почит - дворовете им са пълни с цветя, терасите им също. Явно там, където условията за живот на растения са трудни - защото там определено са - ценят растителността много повече.
Picolo Paradiso
Заваля. Не че не го очаквахме при облаците, които прииждаха все по-бързо. Трябваше да се приберем до хотела, който не бе много далеч, но при този дъжд трябваше да измислим друг начин, не можеше пеша. За щастие точно на входа на медината беше спряло туристическо влакче, което преди това бяхме виждали да минава пред нашия хотел. Питахме дали спира там и с радост се качихме в него. Непланувана атракция, на която малко поизмокрени, но много доволни, се насладихме до пристигането ни в хотела. Имахме време да обядваме преди да поемем към парка с животните, който чаках с
Мария
нетърпение. Хапнахме паста в италианското ресторантче в непосредствена близост до хотела ни. Казваше се "Picolo paradiso", което най-вероятно значи "Малък рай". Но съвсем не бе. Не стига, че съвсем не бяха al dente, но и бяха свръх мазни и почти не ги ядохме. Въпреки това се нахранихме с трите вида хляб, масло и маслини (маслините бяха само за мен, защото Иван не яде маслини), които ни донесоха преди поръчаното. А трябва да им се признае - техният хляб е уникално вкусен. Особено френските франзелки, които ни сервираха на закуска, бяха винаги с толкова хрупкави корички и много меки отвътре. Докато си чакахме поръчката пристигнаха мадамите и ние ги поканихме да обядват с нас. Поопознахме се с тях и доста си допаднахме.
Friguia
Паркът с животните Friguia беше огромен - разположен на над 36 хектара с над 50 вида животни. Но ни оставиха там само за един час и ние трябваше направо да го претичаме набързо. Аз с моя широкоъгълен обектив почти не можех да направя свястна снимка, освен на сурикатите, които просто бяха много близо. Бяха много сладки, особено като се изправят на два крака и почнат да
Сурикат
се ослушват. Имам много сладка снимка, на която сурикатът гледа в обектива, убийствен поглед! Та аз почти не снимах, моята роля бе да следя да не се изгубим двамата с Иван. Вървях напред и гледах да намеря следващото животно и да му го покажа, а пък той да го снима. Наистина има прекрасни снимки на много от животните, даже на някои не си личи, че е
Пантера
зоопарк, изглеждат в естествена среда. Този зоопарк съвсем не е като нашия, там дори пътеките от едно място до друго са така красиво направени, с много храстчета и цветя. Имаше бебе лама, което дори можеше да се погали и нахрани с моркови. Ламите са уникални, а бебетата лами - още повече. Погалих и щраус, даже държах щраусово яйце и се снимах с него до щрауса. Но от всички животни най-харесах пустинната лисица - фенек. Всичките представители спяха супер сладко сгушени.
Какви сладки уши!
Ама какви големи уши за такова малко телце! Много много сладки! Там пустинната лисица е на почит, защото яде някакво друго животно, може би змии... На много места като пътувахме с автобуса и се виждаха по 3 големи колкото човек фигури на някакъв техен известен анимационен герой като мики маус, облечен в син костюм, подобен на този на супермен. С огромни смешни уши. Имаше и лебед с малки бебета - грозни патенца, които един ден ще станат красиви като него. Те бяха съвсем до изхода, който вече затваряха докато Иван правеше едни от най-хубавите снимки. Прекалено малко време имахме, много жалко.
Ивето с тарамбука
Вътре в самия парк имаше огромен ресторант с форма на палатка, в който ни настаниха на маси от по 8 човека. Какъв късмет, че двата оставащи човека до запълване на осмицата бяха точно наште любими мадами. Много весело си изкарахме с тях. Веселбата беше сигурна поради тайно донесената водка в шише от минерална вода, което родителите на Иван бяха предвидили. Те доста "тунджа" бяха донесли, май 4 литра и не мисля, че сме връщали нещо обратно. И много добре си правеха, страхотна компания са. На следващата екскурзия пак сме с тях, сто процента.
Музика на живо...
Програмата започна с африканска музика, която наистина много ми хареса. Изцяло от ударни инструменти, едни от които издаваха много нежен звук, като от детска песен. Бяха няколко и покриваха различни октави. Представляваха набор от пластинки, ударът с палка по които произвежда звук. Може би бяха Амадинда, съдейки по описанието й в уикипедия. Мелодията беше така лека и лесна за запомняне. И така жизнерадостна, весела, изпълнена с желание за живот. Слънчева и някак съвсем африканска.
...и танци!
А и изпълнителите бяха негри, облечени в кожи, много усмихнати. Грабнаха ме още с първия звук. Да кажа, че ми хареса - би било малко. Напомни ми на Калипсо на Жан Мишел Жар. Следваха танци на други африкански племена. Този път ритмите бяха доста диви. Залюшкаха се бедра и кореми, заскачаха крака, то бе неописуема гледка. Ако гледаш, няма как да не ти закипи кръвта. Нещо диво имаше, първобитно, което някак ти се струва като че да го има и в теб самия. И го имаше. Ивето не издържа и затанцува до масата ни. Успяваше доста добре да се движи не само в ритъм, ами даже научи движенията на танцьорите и се раздаде напълно. Първоначално хората от съседните маси я
Ивето е номер 1!
гледаха странно, недоумявайки, даже по-скоро критикувайки я, но на нея не й пукаше, тя си се веселеше и аз й се радвах. Справи се толкова блестящо, че един от туристите от съседната маса, напълно непознат, даже мисля, че не беше българин, й целуна ръка. Много сладка картинка! Следваха арабски песни и танци, съвсем не така впечатляващи като предходните изпълнения, но все пак доста автентични. Накрая вечерта завърши с бурни танци на всичките участващи танцьори и публиката, която се убиваше да си прави снимки, най-вече с негрите, които безспорно бяха най-атрактивни. Незабравима вечер, с която шестдневният ни престой трябваше да завърши. Хубав край.
Макар че едва ли ще отида там отново - не защото нямам възможност, а защото животът е кратък, а списъка с места, на които трябва да се отиде, е дълъг - не си тръгнах с тъга. Тръгнах си пълна с живописни картини, с впечатления, които ще си останат с мен задълго. А и кой знае, може един ден да се върна пак, този път обаче няма да пропусна да се гмурна из кораловите рифове и дано да е с техника за подводно снимане.
Публикации
