Big Ben
Поне за мен. Лондон е сложен и многопластов, смесица от култури и различни времена, която е така перфектно подредена! Всичко в този град е на мястото си, диша и приветства чистосърдечно, грабва те от първи поглед, от първа стъпка...
Карта на метрото
С Лондон ме свързва нещо подобно на любовта от пръв поглед, само че аз се влюбих в този град много преди изобщо да го видя. Да, Лондон е и всичко онова, което си чел и още не си видял! Наистина е точно като по книга. Първото ми срещане с този град беше предшествано от дълго проучване на пътеводители, карти на метрото, пешеходни маршрути, степенувани списъци на забележителностите и много снимки, свалени от интернет и изкарани на малки снимчици. Всичко беше по план. Всяка минута беше разчертана – знаеше се кога къде трябва да сме двамата с Иван, за да успеем да видим възможно най-много за трите дни, с които разполагахме. А те, разбира се, са крайно недостатъчни за всичко, което Лондон ти поднася така гостоприемно!
Полетът
Второто пътешествие до Лондон съвсем не бе така планирано. Единственото, което сто процента трябваше да видим, защото не успяхме да го впишем в предишния си план, беше площад Трафалгар. Но и без планове Лондон ни прие по същия начин – топло и сърдечно, сякаш ни е чакал цяла година, точно нас. Признавам си, че топлото чувство, което изпитвах, се дължеше и на щастливия факт да усещам здрава почва под краката си след полет, който за първи път наистина ме уплаши. За разлика от предишните няколко полета, в този имаше неочаквана турбуленция, която за няколко секунди ме превърна само в усет за трептене. Цялото ми тяло попиваше всяко движение на самолета, опитвайки се да регистрира и най-малката индикация за сигурност. Ако казват, че в последните минути животът ти се върти като на кинолента – изобщо не е вярно! Просто няма време за това, защото съзнанието ти е заето да търси нешо сигурно, за което да се улови. Но единственото, за което можеш да се уловиш, е седалката, да се хванеш с две ръце, силно. Не продължи дълго, но усещането за пропадане надолу беше незабравимо! Капитанът на полета веднага ни успокои с мек глас с няколко думи, но на английски, от които не можах да разбера нищо освен „Fasten seatbelts!” („Закопчайте коланите!”). Турбуленциите явно са нещо нормално (особено точно за маршрута до Лондон), което самолетите избягват като губят височина, докато се измъкнат от тях – но тогава не знаех това. Да не говорим, че точно преди минути бях стигнала до частта от книгата за живота на Едит Пиаф, в която Марсел Сердан, нейният любовник, трагично загина в самолетна катастрофа... До края на полета, нито четях, нито смеех да гледам през прозорчето – да не би отново да видя как крилото се люлее, сякаш от картон! Колко ужасно крехко е всичко! Дори този огромна машина, и тя! Колко е крехко!
Най-сетне краката ми стъпиха на земя! Почувствах я като родна, моя земя. Бих коленичила и я разцелувала до сълзи, но се въздържах само с една въздишка, която се повтори многократно до края на деня. Ако някой се бе наел да ми брои въздишките, сигурно щеше да стигне до трицифрено число. Но какво да се прави, всичко трябва да се преживее на сто процента от мен, не може на по-малко. Даже една нощ сънувах някакъв бой между самолети – малки и големи, които се биеха в небето...
Облаците
Докато се опомня и вече се намирахме в красиво влакче, което да ни отведе от летище Гетуик (Gatwick) до центъра на града. Гледах облаците над Лондон и въздишах. А те, облаците, съвсем не бяха обикновени. Бяха точно както и миналата година – чисто бели и гъсти, плътни, един до друг и сякаш поставени на огромна стъклена плоскост. Приличаха на тъкмо изпечени франзелки, наредени на маса. Помислих си, че щом в случаен ден като днес виждам тези облаци точно както преди, значи те просто са си така винаги.
Метрото
Транспортът в Лондон е едно от нещата, пред които се прекланям. Странно, че не е нито Биг Бен, нито Тауър Бридж, а точно това, но.. наистина е така. Транспортът в Лондон е толкова уреден и толкова... както трябва, че се питаш как може да не си го виждал и преди. На всеки десет метра има огромни табели с информация и дори да искаш, да се изгубиш е невъзможно. Линиите на метрото можеш да получиш в безплатни брошури на касите за билети и карти, които вървят и с карта на забележителностите на Лондон, с картинки. Просто се трогнах! Ами Лондон те очаква, така е!
Way out
Още на гарите, първи досег с Лондон, веднага се забелязва колко е мислено за всичко и в какъв ред са нещата. На всеки десет метра има табели на къде да вървиш, за да стигнеш до където ти трябва. На излизане от метрото, просто трябва да следваш огромните жълти табели с жълт надпис „Way out”, които веднага съзираш, нямаш дори секунда, в която да се запиташ „А сега накъде?”. Дори при слизането от вагона нежен женски глас на запис те предупреждава да внимаваш да не се спънеш: „Please, mind the gap between the train and the platform!”. Метрото е на нива, свързани с ескалатори,
Look right
на всеки няколко метра по които стоят табелките, умоляващи да стоиш отдясно, за да не пречиш да минават тези, които бързат: „Stand on the right”. И наистина, всички го спазваха и действително имаше забързани, които си тичаха без проблеми по ескалатора. Впечатляващо е също като пресичаш улиците. Поглеждаш надолу и виждаш надпис в коя посока е необходимо да се огледаш за твоята безопасност: „Look right =>”, „<= Look both ways =>”. Помислено е за инвалидите абсолютно навсякъде, не само в тоалетните, но и като начин на придвижване и то не само на гарите, а навсякъде.
Ескалаторите в метрото
Ако имах цял месец, със сигурност щях да прекарам един цял ден в подземния свят без да излизам. Шях просто да се качвам от една линия на метрото на друга, разглеждайки хората там. Каква представителна извадка има всеки път! Веднага си създадох портрет на типичния англичанин – с чисто бяла кожа, която поруменява дори от най-беглия досег със слънце, с изключително сини очи (ама не такова синьо, дето всъщност си е зелено, а синьо, синьо... направо с лилава нотка!) и с много тънки устни и нос, придаващи на лицето съсухрения вид на интелектуалец, в чиито вени тече синя кръв. Гледах ги. Дълго ги гледах, застинали в един момент между две гари, замислени в нещо, съвсем препарирани, само клепачите им от време на време трепваха, колкото да ми покажат, че все пак са истински. Доста от тях приличаха на копие на принц Чарлс и лейди Даяна, също и на Дейвид Бекъм. Един път засякохме рано сутринта две млади дами с лаптопи, които явно пътуваха за работа към лондонскоро сити. Бяха като от някое списание, с елегантни костюми и обувки, за които дори не съм си мечтала. Толкова далечни ми се сториха, толкова далечно хубави. Видях и две възрастни дами, които бяха може би по-възрастни от баба ми, но пък по дух по-жизнени от майка ми. Весели, бъбриви, очевидно щастливи от живота, облечени стилно,
Вестниците
с прически и дори с леко червилце в ненатрапчив цвят! Удивително! Имаше и много млади майки, сигурно на по двайсетина години, гушнали бебе с голи крачета. Казваш си – как може да го оставят бебето с голи крачка! (В България въпросното бебе щеше да е обуто в плетени тарлъчки най-малко!) Но после поглеждаш майката, с нехайно гол кръст, и ти става ясно – и тя е още дете. Всички оползотворяваха времето си четейки безплатните вестници, които там са в изобилие и изглеждат доста добре. На последните гари вагонът оставаше с купища изпомачкани вестници, защото всеки чете и го оставя там, после го взима някой друг, чете го и го оставя, даже оставя и някой свой. Предполагам, че си има хора, които всяка вечер ги събират, защото сутрин няма и следа от тях. А също видях специални места, на които да си хвърлиш прочетеният вестник, който ще бъде рециклиран (страхотно!). По-младите, които не се интересуваха от новини, разцъкваха смартфоуни, блекберита и бог знае какви мултимедийни устройства с тъчскрийнове. Изобщо, само ние с Иван не правехме нищо, освен да ги зяпаме.
Faringdon station
Почти не усетих как мина времето докато стигнем до хотела – час и половина. Макар да пътувахме два пъти от първа до последна гара – първо с влакче, после с метро – пътуването беше изключително приятно. Още с пристигането си на гарата веднага се ориентирахме коя линия ни върши работа, от къде може да я хванем и кога. Трябва да отбележа, че и най-невзрачните им гари са по-големи от нашата централна гара, но за разлика от нашата, техните гари са така подредени, че не стряскат с големия си размер. Впечатлява начина, по който се редиш на опашка – тя се извива като змия, опасана с лента, в съвършен ред, хората са спокойни и не нервничат, защото колкото и да е голяма, тя се обслужва от няколко бюра и се стопява за отрицателно време. Ами как да не се трогнеш, всичко е толкова правилно! Дори когато в един от дните нашата метро линия беше в ремонт, пак успяхме да си намерим линии, които да ни вършат работа, съвсем лесно.
Upper Crust
На гарите се продават едни от най-вкусните сандвичи, които задължително трябва да се опитат при престой в Лондон – Upper Crust. Те са винаги съвсем пресни и с разнообразни продукти. Първокласна храна, нищо общо с хамбургери и хотдози, наистина са изискани и страшно апетитни. Като ги видя хме с Иван и изпаднахме в умиление – какъв спомен ни носят само! Взехме си по един, спомняйки си как загубихме камерата преди една година на подобна гара. Нямаше и месец откакто се бяхме сдобили с доста хубава HD камера (и доста скъпа!) и екскурзията щеше да й бъде посвещение в длъжност. Вече бяхме наснимали от предишните градове, докато стигнем до Лондон, доста материал. Бяхме страшно уморени, обикаляли града до преумора и свръх гладни и докато чакахме да дойде следващия влак, решихме да хапнем от тези сандвичи. Разхвърляхме се на една пейка – искам да кажа, че свалихме от раменете си апарати, обективи, камера, чадър, статив, раници... пълното ни снаряжение. Тогава аз отговарях за камерата. Не знам как стана, но когато сме се пакетирали после, тя е останала на пейката.
Мащабите на гарите
Бяхме стигнали много далече от гарата, когато го осъзнахме, чак до лондонското око, за което имахме билети в определен час (за щастие по-късен час). Когато разбрах, че я няма, аз заплаках толкова безутешно и толкова шумно, че успях да разстроя и Иван. Аз плачех за нея, а той – за мен. Каква картинка само! Наистина, дотогава не ме беше виждал да плача така. А аз плачех като дете и нищо не можеше да ме успокои. Не беше само защото вината беше моя. Чисто нова камера беше, а и не виждах как ще си купим нова, беше доста пари. Но и това не беше всичко – не виждах как пак ще отидем на същите места, за да възстановим материалите, които бяха заснети вече – те също бяха в чантата на камерата. Изобщо, наистина бях безутешна. Когато се върнахме на гарата, почти светкавично, нея я нямаше. Така и очаквах, но от този факт закапаха още по-едри сълзи. Отидохме до един полицай да попитаме има ли шанс да си я намерим и той като ме погледна, каза много мило, като на дете „Oh, she’s already crying!” („О, тя вече плаче!”). Прати ни към „изгубени вещи”, където ни казаха, че камерата е конфискувана от полицай и прибрана в централата. Отидохме до там тичешком и с огромно щастие платихме глоба от двайсет паунда, за да си я приберем. Какво щастие! И тогава не можах да спра да плача, но този път бяха щастливи сълзи. Наистина беше невероятно – никой не бе ни я свил! А беше очевидно, че е камера, с такава чанта, нямаше какво да е друго. Просто не е за вярване какви хора са това и какъв ред! За нула време са я белязали като „unattended luggage” („зарязан багаж”)! Наистина незабравим хепи енд!
Стадионът Уембли
Настанихме се в хотела, който беше в непосредствена близост до стадиона Уембли (Wembley Stadium) и Уембли Арена (Wembley Arena), където щеше да се проведе концертът на Жан Мишел Жар – целта на това пътуване. От предишни екскурзии знаехме за веригата Ибис (Ibis, http://www.ibishotel.com) – двузвездни хотели с чудесни условия и още по-чудесни цени. Стаите са много на брой и все двойни, мънички, но кокетни, с всичко необходимо (но без сешоар) и прекрасно обслужване. Има ги из цял свят и ги препоръчвам за собствено стъкмена екскурзия. За втори път бяхме на концерт на Жан Мишел и отново се настанихме на десет минути от залата, което пак се оказа ключово – не само за да не закъснеем на отиване, но и заради безпрепятственото връщане. Защото този път останах след концерта, за да чакам да го видя на живо и може би да взема автограф... Но за това – после.
Стадионът Уембли
Минахме точно около стадиона, който ми се стори като космически кораб – нещо огромно и доста модернистично, тежеше си на мястото. Изпитвах истински възторг от бялата метална „диадема”, която отдалеч изглеждаше фина и крехка, но като застанах под нея, я видях наистина величесвена. Тя, предполагам, служи да придържа козирката, нещо като конструкциите на мостовете. Но идеята й трябва да е била да изглежда като корона, да придава царственост. Стадионът нямаше заобикаляне, беше толкова голям! Беше опасан с равна и много широка алея, по която се движехме. Веднага казах на Иван, че ако живеехме тук, щях всяка сутрин да тичам по тази алея. Тя просто сякаш е направена за това. И както нямаше жив човек покрай нас, изведнъж в далечината на алеята се показа един спортно облечен мъж, който тичаше! Прекрасно! Още в същата минута видях как някой вече изпълняваше моята спонтанна мечта!
След кратка почивка решихме да не губим време и по най-бързия начин да отидем в центъра на Лондон. Трябва да отбележа, че Уембли е далечко от центъра – в четвърта зона на метрото се намира. Но това не бива да плаши, защото е само на 30 минути от сърцето на града. Дори на по-малко – ако се вземе правилната линия. Предишния път бяхме отседнали в Ийст Кройдън (East Croydon) и като го видяхме къде е на картата, решихме, че въобще не е част от Лондон! Но от там до центъра имаше не метро, а влак, който също за 30 минути отвеждаше до Биг Бен. Така че изводът е – ако ходите в Лондон, не се колебайте да си вземете квартира в някой от крайните квартали.
На London Bridge
За да се почувствам наистина в Лондон, трябваше да видя мътните води на Темза, това бе първото ми желание. За нас този път Лондон започна от Лондон Бридж (London Bridge). Една кратка разходка по брега на реката ти открива най-красивото от града. Окото на Лондон (London Eye) гледа към часовниковата кула Биг Бен (Big Ben), който е на една река разстояние. Една река, пресечена десетки пъти от красиви мостове. Няма нищо по-хубаво от това да застанеш на средата на някой от мостовете и да се огледаш на всички страни. В далечината се виждат поредица от други мостове, по които бавно минават коли и влакове. Виждат се стари административни сгради, строени преди стотици години, тежки и орнаментирани, всяващи страхопочитание, и зад тях – небостъргачите на лондонското сити, които горделиво се протягат нагоре. От другата страна – зелени площи, пейки и пешеходци, разхождащи се под лондонското око. Колко изпълнен град! В него има всичко, но въпреки това не изглежда хаотичен. Сякаш векове са наслагвали своите спомени в него и днешния ден също небрежно е нахвърлял това-онова, но без да ги погубва.
London Eye
Лондонското око е една от най-впечатляващите забележителности, символ на града, наравно с часовниковата кула и Уестминстърското абатство. За хора като мен, които обичат повече футуристичните форми, отколкото мраморните исторически паметници, това си заслужава! На снимки изглежда като обикновено виенско колело, но няма нищо общо. То е огромно, 137 метра. Освен това кабинките са затворени и приличат на стъклени капсули с много красива конструкция.
London Eye
Колелото се движи много много бавно, ако го гледаш отдалеч, не можеш да предположиш, че се движи. А когато достигне до най-високата си точка, се разкрива невероятна гледка над града. Ако улучиш залез и не вали – това ще е едно от най-красивите неща, които този град може да ти предложи. Задължително е поне един път да се опита това удоволствие, макар и малко скъпичко в рамките на тридесетте си минути. Билети е по-добре да се резервират предварително по интернет (http://www.londoneye.com/), защото иначе опашката е нещо страшно, може да отнеме часове.
Риба-клоун
В непосредствена близост до лондонското око се намира огромен аквариум, който е може би най-големият в Европа. Пълен е с всевъзможни обитатели на водния свят – от най-малките, които за да ги видиш, ти трябва лупа, до огромни акули и костенурки. Имаше страшно много информация до всеки аквариум и ако прекараш там цял ден и изчетеш всичко, сигурно би било страхотно. Но ние нямахме толкова време, само гледахме. И ни се напълниха очите с красота. От малка съм си мечтала за рибки, но така и не ми се случи да имам, но вече знам – ще си направя соленоводен аквариум, в който ще плуват няколко риби-клоуни (като Немо), играейки си на криеница в розово-бежови актинии.
Риба-лъв
Много харесах и рибата-лъв, която по-скоро ми приличаше на някаква птица, примерно паун. Но това, което за най-дълго ми открадна погледа, беше начина, по който плуваха едни огромни скатове (devil-fish). Те сякаш летяха във водата! Съвсем бавно и с такава лекота размахваха перките си, които по никакъв начин не се отделяха видимо от тялото. Приличаха на два слепени
Скатове
триъгълника. Наистина красиво същество. Дълго не можех да откъсна очи от него. По стените на залите имаше много текстове, написани по интересен начин, за да е интересно за деца. Имаше и викторини с очевиден отговор, който може лесно да се намери от дете. Например, имаше въпрос „Кой цвят се вижда най-добре в дълбините? За да си отговорите, погледнете през лупата.” И като погледнеш през лупата, която беше прозрачно-червена, и виждаш да изпъкват измежду много разноцветни заврънкулки буквички, които формират „BLUE”. Имаше и много други, за които нямахме време да се правим на деца, но така ми се искаше!
Natural History Museum
Не си падам хич по музеите, но за един от тях ме посъветваха да го видя – природо-научния музей (Natural History Museum). Това си заслужаваше на сто процента! И няколко дни да имахме само за него, нямаше да стигнат. Не съм била на подобно място. Единственото такова, на което съм изпитвала подобно усещане за преклонение пред науката, беше планетариумът в Смолян, в който съм ходила поне четири пъти и пак искам да отида. Но този музей е нещо необятно, не можеш да го обходиш... и най-вече не можеш да попиеш цялата информация, която бълва в най-интересни и интерактивни форми. (Толкова съм впечатлена, че дори ако трябваше да избирам между този музей и изгледа от лондонското око, щях да съм тук!!!). От влизането си веднага попаднахме в залата за насекоми. Признавам си, че не мога да понасям насекоми, но въпреки това беше върховно удоволствие да съм там. Имаше слушалки, от които можеше да се чуят звуците, които издават пчелите, когато си комуникират. Можеше да се види как изглежда света през очите на насекомо. А най-култовото беше един модел на кухня, в който като натиснеш определен бутон и светват лампички на някое място и ти показват какви насекоми има там и дали са полезни или вредни за човека. Невероятно е колко буби има във всяка кухня – зад печката, в шкафа с хляб, в хладилника, вътре в гъбата за миене на чинии... Гадост! И сигурно е така. Имаше и огромен модел на скорпион, който си движеше щипките и опашката, беше доста внушително.
T-Rex
Набързо разгледахме няколко скелета на динозаври, преди да отидем в залата с птиците. Интересно е колко много прешлена са имали тия същества. Неизброимо много. В залата с птиците доста се заплеснахме, имаше интересни неща – всякакви препарирани птици, но запомних една – птицата Додо. Няма по-смешна птица от тази, много е сладка! Имаше и цяла стена с разноцветни малки модели на какаду, сигурно бяха над сто. Тази птичка е толкова мъничка и с такова тънко клюнче, че не разбирам как изобщо минава за птица. А яйцата й са големи колкото грахово зрънце, поставени в гнездо с размерите на орехова черупка. Както си падам по миниатюрите, аз се залепих за тази стена и разгледах всяко едно птиченце. Колко много ми харесаха!
Модел на Земята
Имаше и други зали с подобна тематика, които обаче пропуснахме. Най-съжалявам за залата с морското царство, защото там е имало модел на кит в истинските му размери. Нищо, следващия път! На горния етаж имаше огромна зала с чертежи на съзвездията по стените, а в горния ъгъл се намираше огромен модел на земята, до който водеше ескалатор. Много красиво, макар и да беше повече арт, отколкото информативно, защото в сърцевината на земята имаше само прожектирани въпроси от рода „How do we know all this?” („Как знаем за всичко това?”) и отговорите, които гласяха, че всичко е заложено в сърцето на земята. Всъщност е идейно, много. Минаваш през сърцевината на планетата, за да разбереш и запомниш, че всичко – и миналото, и бъдещето – е записано в ядрото й. Ескалаторът те оставя на най-интересния етаж – червения (red floor). Там има информация за това какво представляват вулканите и земетресенията. Имаше много интересни модели, но най-вълнуващият беше модел на земетресение! Да, модел на земетресение! Бяха пресъздали по истински видео кадри едно магазинче в Китай
Модел на земетресение
(или Япония може би?) със всичките етажерки с храни, с колички с продукти, с рекламни плакати на стените, всичко беше като истинско. Имаше монитор, който прожектираше истинските кадри от този магазин по време на земетресението и данни за него. И точно когато на монитора се разтресе всичко, се разлюлява и платформата, на която си ти! Уникално преживяване! Всичко се тресе. От всички етажерки се разлюляват нещата. После се оглеждаш и разбираш смисъла на половината стърчаща кола, покрита с тухли – и това е част от модела, показващ последствията. Просто нямам думи. Беше жестоко!
Имаше зала с планетите от слънчевата система. Информацията за тях се получаваше по много интересен начин – натискаш копче и получаваш сравнение между планетата и Земята в гравитацията и температурата на повърхността, само че не просто с цифри, ами със скала, която се попълва и разликата става някак очевидна. Много подходящо за деца, със сигурност би ги грабнало това, щом и мен успя да ме грабне. Нацъках всички копчета! Имаше и модел на образуването на вълни. В малък аквариум бяха сипали пясък и отгоре вода. Разбира се, имаше копче. Като го натиснеш, първо минава шпатула, която заравнява пясъка, после се пуска механизъм, който образува вълни, които се удрят в отсрещната стена и започват да се връщат. От засрещането си с новите вълни се образуват малките подводни дюни. Това беше идеята. Гениално е да го покажат по толкова очевиден начин, да можеш сам да си го пуснеш сто пъти и да го гледаш как става. Имаше и още една гениална постановка, изводът от която бе „The only thing that’s certain is change”. Тя представляваше една ръчка, зад която стояха накачени няколко метални пластини, захванати една за друга подвижно. Като завъртиш ръчката, пластините се завъртат по определен начин, но много бързо той се сменя. И после се сменя пак, и пак, и пак! Докато спре – не спира да се изменя. Гениално! А колко проста система беше, нищо сложно не представляваше.
Пеперудите
Този невероятен музей на всичкото отгоре е безплатен. До него се намира пеперуденото царство, което вече не е. Но си струва парите. Влизаш в модел на дъждовните гори (rainforests), в които е влажно и горещо и.. е пълно с пеперуди! Те не са в някоя клетка или препарирани зад някое стъкло, а хвъркат край теб в най-разнообразни форми и цветове. Даже може да кацнат върху ръката ти. Имаше огромни пеперуди, които ако разперят криле, ще покрият цяла чиния.
Пеперуда, която яде банан
Имаше и съвсем дребни, но с много сложни изрисувани крилца. Можеше да се види целия процес на превръщането на гасеница в пеперуда. Гасениците изглеждат толкова дебели и тромави, как може от тях да се роди такова фино създание? Видяхме как се хранят пеперудите, те имат много тънко и дълго хоботче, по-дълго от цялото им тяло. С него засмукваха соковете на плодовете, които бяха оставени специално за тях, за да може да се наблюдават. Никога не бях виждала пеперуда толкова отблизо.
Катериците
Парковете на Лондон са също начин да се докоснеш до природата, че и тя до теб! Нахалните катерици в Хайд Парк (Hyde Park) щом надушат, че им носиш храна, веднага пристигат и лакомо награбват директно от ръката ти не по една, а по две ядки, с които си натъпкват бузите и търчат да ги заровят някъде на тайно място. Това е задължителна атракция за ценители на животинки. За лондончани обаче, тези катерици представляват нещо не просто обикновено, а дори дразнещо. При първото си ходене до Лондон ние бяхме предупредени за тия катерици и специално си бяхме взели бадеми и фъстъци, за да ги привлечем. Първо дойде една, но после станаха поне шест и не мирясаха докато не изкльопаха и двата пакета. Една от тях дори се покатери по Иван и го надра тук-там (не нарочно, разбира се). Освен катериците, езерата (всеки парк си върви с езеро, това е закон!) са пълни с патици, лебеди и други странни птици, които съвсем свободно и необезпокоявани си се разхождат из парка, сякаш си е тяхна собственост. Някои от тях бяха толкова мързеливи, че се изкушавах да се затичам и да ги сплаша просто ей така, за да се стреснат, да разтворят криле и да заприличат на птици.
Hyde Park
Също толкова свободни като животните бяха и хората, които си почиваха в парковете. Седнали на някоя от многобройните красиви пейки с вестник в ръка или тичайки в края на някоя алея, или просто легнали на тревата... Всички се наслаждаваха на времето си. Направо да не повярваш как това място е в сърцето на града, как само на няколко стотин метра от тук са забързаните улици, небостъргачите, магазините, целия задъхан живот на столицата. Необикновено място са парковете. И всеки от тях е със собствен облик. Един от най-характерните пейзажи там е огромно зелено пространство, цялото обсипано с платнени шезлонги на бяло и зелено райе, все по двойки. За тях се плаща по два паунда на час и въпреки това имаше доста хора, които си почиваха там. В парка Сейнт Джеймс (St. James Park),
Queen Mary’s Gardens
който е в непосредствена близост до административната част на града, по пладне в делничен ден могат да се видят костюмирани джентълмени, които седят по пейките и похапват чинно подреден обяд в кутийка. Или пък бизнесмени, почти прелитащи през парка за по-пряко, говорейки по телефон. Дори ще видите насядали директно на тревата хора, които умеят да оползотворяват обедната си почивка. В Риджънтс парк (Regent’s Park) забележителни са градините на кралица Мери (Queen Mary’s Gardens) – розови лехи от най-разнообразни видове, грижливо поддържани. Там е като в приказките, трябва да се види.
Soho
Само след няколко минути вече не си в същата приказка. Пренасяш се на съвсем друго място, например отиваш в Сохо (Soho), който е шумен и пъстър град в града. Там са театрите, някои от които са си в стар стил, с надписи от едри лампички като едно време. В него се намира и китайският квартал. Едно минаване през уличките му ще ти е достатъчно, за да го разбереш. Отвсякъде е затрупан с магазинчета и малки ресторантчета, от чиито прозорци се виждат да висят разни птици, може би патици. Толкова накичен с рекламни надписи, че можеш да се побъркаш.
Notting Hill
Нотинг Хил (Notting Hill) – кварталът на богатите. Там пък е така спокойно, сякаш си в някоя провинция, много далеч от всичко и всички. Огромни бели къщи с малки дворчета, залепени една за друга, тежко орнаментирани с вкус. Цената да живееш на някое местенце там не пада под един милион паунда. Направо не знам как е разрешено на туристи да си обикалят спокойно наоколо, изглежда толкова тихо, сякаш ей сега ще те изгонят като мръсно коте. В сърцето на този квартал всяка събота може да се види пазарът на Портобело роуд
Portobello Market
(Portobello Road). За късмет се озовахме там точно в събота и можахме да го видим. Беше претъпкано с хора, които се впечатляваха от интересните стоки. А те си бяха доста интересни, почти всичко беше плод на изкуството, имаше картини, пластика, сребърни сервизи, порцелан, кожени изделия. Аз се спрях пред една сергия с миниатюри и едва успях да се откъсна от нея. Толкова много неща ми харесаха, исках да си взема от всичко по едно, даже и по две! Имаше мънички шкафчета от дърво, съвсем като истински, но мънички, имаше малки музикални инструменти, дори рояли
Торти с големината на бонбон
(в няколко цвята!), малки дамски обувчици, сервизчета за чай от порцелан – колкото кибритена кутийка! Но най-върховното от всичко бяха тортите с големината на бонбон! Не знам от какво са направени, но са като истински, едва успях да си избера най-представителните две – една шоколадова с рози и една плодова. Това толкова прилича на моите фигурки, само дето е от много по-фин материал, който допуска по-изтънчена обработка, за разлика от глината.
Monument
Този пазар ни умори бързо и хванахме метрото, за да стигнем до Монумента (Monument), който миналата година не можахме да видим, защото беше в ремонт. Спомням си като го търсехме преди как бяхме разгърнали картата на Лондон насред улицата, задръстена с хора. Тогава един млад бизнесмен с чаровна усмивка, виждайки, че сме загубили се туристи (това не беше така всъщност!), поиска да ни помогне. Пита какво търсим, но като казахме „the monument”, той се изчерви и не можа да се сети кое е това. В последствие се оказа само на няколко метра от нас. Явно не е чак толкова голяма забележителност. Строено е през 1671-1677 на мястото, където е избухнал Големият Пожар, унищожил голяма част от сградите в Лондон. След това градът бил построен наново.
311 стъпала
Бях чела, че е едно от малкото места, на които може да се снима от високо. Този паметник представляваше много висока и тънка кула с вита стълба в сърцевината й. Това бяха най-жестоките стълби, които съм изкачвала – 311 на брой! Толкова е тясно, че едвам се разминаваш с хората, които слизат. Освен това е и доста тъмно. Едва дишайки заставаш на терасата на върха – на 48 метра над земята. Но гледката те оставя без дъх и тя. Имаш 360-градусов поглед над Лондон. Виждат се прекрасно Лондон Бридж и Тауър Бридж. От другата страна са небостъргачите на сити
Пред Lloyd’s
(City). Най-забележителните от тях са един с формата на яйце, целият от стъкло, и сградата Лойдс (Lloyds), която е почти изцяло от метал. Лойдс наистина много ми хареса, конструкцията й е доста сложна, има някакви метални тръби, които са изнесени вън от нея, вероятно отдушни тръби, и изглеждат като декорация. Външните изцяло стъклени асансьори също придават особен чар. Жалко, че не можеше да влезем вътре и да се качим на последния етаж, сигурно гледката е страхотна. Не можахме да видим тази сграда вечерно време, но от снимките, които намерихме, си личи, че я осветяват много красиво.
Piccadilly Circus
Казват, че нощно време Пикадили (Piccadilly Circus) е прекрасно осветено от гигантските светещи реклами, но не успяхме да го видим такъв. Въпреки това, дори и денем мястото е внушително! Нещо като Попа в София. Лондончани казват, че когото и да искаш да видиш, просто трябва да отидеш там и рано или късно ще го срещнеш. Е, нямахме време да се задържим там, но щракнахме няколко снимки на насядалите на стълбите хора, които се чакаха един друг. За фон бяха наистина огромните реклами на TDK и Coca Cola. (Ако някой е гледал стотици пъти Blade Runner като мен, веднага ще си спомни, че точно на тези двете компании имаше реклами в доста ключови моменти! Тия хора ръсят страшно много за реклама!) В центъра на Пикадили има много красива статуя, която всички наричат
Trafalgar Square
Ерос, защото изглежда точно както всички си го представяме – жизнерадостно крилато момченце с лък, обаче не е. Това е статуя на ангела на християнското милосърдие. Площадът Трафалгар (Trafalgar Square) също е затрупан с народ. Там е и по-широко, има чудесни фонтани, по ръба на които хората са насядали. Доста високо се извисява колоната на Нелсън (Nelson’s Column), най-известния паметник в Лондон. В страни е националната галерия (National Gallery), която прилича малко на нашия национален театър „Иван Вазов”. Естествено, нямахме време (а и желание) да влизаме вътре. Не посетихме и Мадам Тюсо (Madame Tussaud’s), въпреки че там би било интересно, но предпочитахме улиците, хората, истинския живот на града.
Covent Garden Market
Недалеч от Трафалгар се намира Ковънт Гардън (Covent Garden), където е пълно с артисти – музиканти, комици, жонгльори, които забавляват минувачите, оставящи им по някоя монета. Мисля, че те могат да се видят само в определен ден, например в събота, но не помня миналата година кога точно успяхме да бъдем там, но уцелихме момента. Мястото се запомня и с многобройните занаятчийници и магазинчета, запазили своя облик през вековете. Там се намира и първият куклен театър от 17-ти век в Англия – Punch’s Puppet Show.
Canary Wharf
Едно от любимите ми места в Лондон, от което са и любимите ми снимки (не само защото беше забранено снимането!), е Канари Уорф (Canary Wharf). Това са множество от бизнес сгради, почти изцяло стъклени. Изглеждат направо космически, нереално. До там се стига с юбилейната линия на метрото (Jubilee line) или с едни малки надземни влакчета, които се управляват автоматично, без машинист. И двата начина си струват! Влакчетата е ясно защо – едва ли ти се случва често да се возиш на влак с автопилот.
Canary Wharf Station
А пък с метрото, защото гарата е върховна – със заоблен стъклен покрив, прилича на космически кораб. Там няма много за обикаляне, щом кацнеш на гарата и вече си съвсем в сърцето на мястото. Достатъчно е да постоиш десетина минути там, да погледаш, да ти се напълнят очите, и можеш да си хващаш пътя наобратно. Миналата година няколко пъти така идвахме с Иван, само за по десетина минути, да ми се напълни сърцето, и после тръгвахме обратно. А защо не дават да се снима – защото е частна собственост, доколкото разбрах. Ние снимахме въпреки забраната и до пет минути се появи полицай, който излъгахме, че изтриваме снимките пред него. Привечер там е очарователно, особено площадчето, което заграждат отвсякъде небостъргачите – в него се намрат осветени кръгли часовници. Наистина грабват.
Местна бира
Почти не можахме да видим нощен Лондон, но тази година се престрашихме да останем до по-късно, отколкото миналата, защото хотелът беше доста по-близо до центъра от преди. Щом се свечери, заведенията по бреговете на Темза се напълват с народ. Малко по-закътаните встрани барчета се пукат по шевовете от млади хора, събрали се на по бира. Имаше интересни типове – хлапаци на по двайсетина години с костюми и бели ризи и с нехайно разрошена прическа на иглички, доста симпатични бъдещи бизнесмени. Масово хората си бяха взели пиене от бара и го бяха занесли до реката.
Под окото
Бреговете на реката са сърцето на Лондон според мен. В тях кипи от живот. Вечерно време излизат артисти и минувачите се захласват по техните номера. Имаше много музиканти, някои дори доста талантливи, които събираха огромна тълпа. Други танцуваха брейк, трети въртяха обръчи или жонглираха. Имаше дори един DJ, който си беше донесъл оборудване и правеше парти под един от мостовете. Едно малко момиченце събираше пари от всеки, който би искал да даде по нещо. Точно под лондонското око имаше голяма поляна, на която хората бяха насядали. Като истински лондончани, ние с Иван си взехме по една бира и се настанихме. Толкова е странно да лежиш на земята толкова в центъра на Лондон! Това дори не беше парк, а просто по-голяма зелена площ. Имах време да наблюдавам хората, които минаваха по крайбрежната алея. Струва ми се, че голяма част от населението на града е индийско и азиатско. Другото ми наблюдение бе над младите, които изглеждаха доста дръзки във външния си вид. Особено момичетата – с черен грим около очите, обеци къде ли не, размъкнати, с черни дрехи или нещо крещящо. Веднага си спомних малките момиченца, които срещнахме в един от парковете – десетина годишни, всичките в една и съща изрядна училищна униформа, с дълги руси или рижави пуснати коси, приличаха на ангелчета. Ето в какво се превръщат добрите момиченца, нещо като метаморфозата на пеперудите, но наобратно.
Tower Bridge
Мостовете над Темза се различават един от друг – от различни епохи, с различни конструкции и предназначение. Емблематичен е Тауър Бридж (Tower Bridge), мостът с двете кули. Наистина е много красив, но само в снимките отдалече. Когато се приближихме, доста се затруднявахме да го обхванем в кадър, защото наистина е много голям. Ако се застане на средата на Лондон Бридж (London Bridge), могат да се направят изключителни кадри, като малко преди залез светлината е най-подходяща, защото е срещу Тауър Бридж, но леко по-отстрани, и той изпъква в цялата си прелест. За наше щастие бяхме точно където трябва и точно когато трябва, направихме по няколко кадъра. Уестминстърският мост (Westminster Bridge) също е разкошен. В единия му край е Биг Бен (Big Ben)
London Bridge
и Уестминстърското абатство (Westminster Abbey), а в непосредствена близост до другия – лондонското око (London Eye). На всичкото отгоре, точно по този мост минават страшно на често типичните черни таксита в ретро стил (дори чисто новите коли пак ги правят същите!) и червените двуетажни автобуси. Мостът има и пешеходни алеи, на които можеш да се порадваш на туристите, които се усмихват, позирайки пред гореспоменатите забележителности. Ако там не си направиш снимка с колелото или Биг Бен зад теб, няма да има
Millenium Bridge
по-подходящо място. Има и един само пешеходен мост с много модернистичен вид, който ми е любим – Милениум Бридж (Millennuim Bridge), но странно защо и втория път не можахме да намерим време да минем по него, а само го снимахме от брега. Този мост е строен през 2000г., но на откриването му е имало толкова хора, че се е разлюлял опасно и чак след няколко години го пуснали в действие. Лондончаните доста си го обичат, всъщност там обичат да се разхождат и може би затова. От южния му край, гледайки на север, се открива чудесен изглед към катедралата Свети Пол (St. Paul’s Cathedral). Съвсем близо до моста, пак на южния бряг, се намира и кулата
OXO Tower
ОХО (OXO Tower), която е в стил Арт Деко (Art Deco). Интересното за тази кула е, че когато е строена, рекламите по брега на реката са били забранени и затова са направили прозорци с много фини стъкълца, които образуват трите букви. Мисля, че е била реклама на месарница, но дори това не може да обезличи гениалната идея. Надписът ОХО се вижда от много далеч. Освен това без никакъв проблем можеш да се качиш на тази кула и да снимаш, което и направихме. Цялата сграда, към която е пристроена кулата, е превърната в галерии и ресторантчета, които изобилстват из целия южен бряг. В едно от тях, на име
Nando’s
Нандос (Nando’s), обядвахме един път миналата година и сега успяхме да се върнем отново пак в него (то цялото ни пътуване си беше завръщане, много искахме да видим пак нещата, които сме видели преди, вместо да искаме да видим каквото бяхме пропуснали). Заведението е с португалска кухня и се намира под един от мостовете – първия след лондонския мост в западна посока. Невероятно, но имахме късмета да ни настанят отново на същата маса, въпреки че имаше над 50 маси! Храната си беше точно както преди – цяло пиле, което не успяхме да изядем, въпреки нечовешкия глад в следствие на шестчасовото ни обикаляне без да спрем, приготвено с някакъв вълшебен сос (май се казваше peri-peri), чиято рецепта не разбрах.
Fish’n’chips
Върнахме се навреме в хотела, за да вечеряме и след това да отидем на концерта. Опитахме традиционното меню – фиш-ен-чипс (fish’n’chips), което е риба с пържени картофки и грахово пюре. Не беше лошо, даже картофките ми се сториха приказни, вероятно поради факта, че не съм яла такива боклуци (junk food) откакто живеем заедно с Иван.
Wembley Arena
По най-бързия начин след вечерята се запътихме към Уембли Арената, където щеше да се проведе концертът. Тази сграда беше чисто бяла и вечер я осветяваха в различни цветове. Пред нея имаше площадче, по което стърчаха високи цилиндри. Те бяха колони, които озвучаваха страхотно и също се оцветяваха вечер в различни цветове, които се редуваха. Беше рай за скейтърите там – караха си по площада, разпускайки с chill out музика.
By night
Но тази вечер площадът беше препълнен с хора, дошли от къде ли не, за да слушат Жан Мишел Жар! Толкова много ми хареса тази тълпа. Особено много се радвах на феновете с тениски на албуми или турнета. Аз самата бях с тениска, която имах от миналия концерт – Oxygene in concert. Но имах време да си взема нова, от сегашното турне – In-doors World Tour – и да се преоблека. Това удоволствие ми струваше 22 паунда, но за мен нямаше цена. Бяхме на 11-ти ред, съвсем близо до сцената. Жан Мишел
Jean Michel Jarre
се появи по впечатляваш начин. Една ръка пресече лазерна стена, обляна в светлина. Беше неговата ръка. Бавно излезе няколко крачки напред и се появи в цялото си величие със своя moog liberation (портативен синтезатор, който се държи подобно на електрическа китара). Не мога да опиша тези минути. Вълнувах се наистина много. Винаги музиката на живо ме е вълнувала, но това бе много повече от музика на живо. Жан Мишел, тъкмо станал дядо и изгубил своя баща, на когото посвети Calypso 3 (Fin de siecle), той все още си бе същият – жизнен, артистичен, изпълнен с енергия. Дори все още долавях в него онази хлапашка нотка в поведението му (която ужасно ме привлича!), когато подскачаше и пляскаше с ръце, подканяйки публиката да го аплодира. А на публиката не й трябваше много. Въпреки високата си средна възраст, тя беше отзивчива и жадна за още и още. Дори това, че бяхме настанени на столове, вместо да стоим прави, не можеше да скрие зарядът, който достигаше до сцената. Не беше просто наслада за ушите, но и за очите – наред с музиката се разливаше разноцветна светлина от прожектори и лазери. Най-цветното парче отново беше Oxygene 2. Този път Жан Мишел бе подготвил лазерната си арфа
Laser Harp
(Laser Harp), с която изпълни Rendez-vous 2 и 3. Някои хора не вярват, че той наистина свири на живо с нея, смятат я за фалшива. Спомням си като се върнах от първия концерт и разказрах на колегите в работата, един колега ме попита „Как се казва онзи инструмент с лазера? Бутафория?”. Ах! Побеснях! Но си замълчах. Този път не получиха и думичка за концерта... Както и да е, мисълта ми беше, че този път Жан Мишел прокара ръката си на някоко пъти през всичките лъчи, може би точно заради това – за да се убедим, че е на живо. Дори на няколко пъти сбърка по някой тон, може и нарочно да беше.
В очакване
Беше невероятно. Мога да опиша всяко парче, мога да напиша още много, много! Но кому е нужно? То си е за мен. Лично мое. Едва ли някой ще се трогне както аз тогава. Но все пак, усещането, че съм заедно с толкова много хора, с които преживяваме едно и също, ето това беше незабравимо! Жан Мишел излезе два пъти на бис и накрая си тръгна по същия уникален начин, потъвайки в същата лазерна стена, докато остана само ръката му, а после и тя изчезна. Много силно беше! На връщане от концерта имахме страшен късмет – видяхме трийсетина фенове да чакат зад арената, където имаше закрит паркинг. Явно чакаха да дойде той и да раздаде автографи. Зарадвах се. Реших, че има шанс да го дочакам и аз. Всъщност досега не съм си и мислела да взимам автограф от него. Просто ми се вижда прекалено хубаво, за да ми се сбъдне. А и ми потичат сълзи само докато го слушам отдалече как изпълнява музиката, не искам да си мисля какво ли би било да го видя до мен. Но така и не разбрах какво би било, защото след час и нещо чакане, той излезе в автобуса си и не раздаде автографи. Въпреки това имаше дотам откачени фенове, които тичаха след автобуса и му махаха с ръка. Трябва да отбележа, че дори не бяха жени, което щеше поне малко да ги оправдае! Както и да е, аз не съм чак такава. Може да не взех автограф от Жан Мишел, но се запознах с уникален фен, който ме спечели и ми подари своя подпис. Антъни Редмондс, ирландец от Дъблин, фен на френския композитор още от ерата на Oxygene. Той знаеше всичките му албуми, даже притежаваше някои неизлизали произведения, за които само съм чела. Разказа, че притежава разни неща, свързани с Жан Мишел, които е купувал на търгове за стотици евро. Похарчил е за тази си страст около 20 000 евро през годините. Бил е на десетки концерти. С него имаше много какво да си кажем. Макар да съм фен само от някакви си десет-петнайсет години, аз пак можех да говоря наравно с него. Това ми достави голямо удоволствие, не си спомням някога да съм си говорила с човек, който да знае повече от мен за Жан Мишел Жар!
Heathrow
Лондон винаги ще значи повече за мен заради този концерт. Прекрасен град, изпълнил повторно една от големите ми мечти. На тръгване от там аз знаех, че пак ще се върна. Сигурно е. И дори още по-сигурно след щастливата случка на летището. Да срещнеш единствения човек, когото познаваш от Лондон, във 7-милионния град е 1 на 7 милиона! Какъв шанс! Е, добре (математици с математици!) – по-малко е, разбира се, защото не срещаш само един човек, но все пак си е невероятен шанс. Чакайки на летище Хийтроу (Heathrow), видяхме Авраам – човека, от когото си купихме апартамента. Странно е, че една сделка може да сближи напълно непознати хора. Обикновено става обратното. Но не и в този случай. Авраам не просто ни хареса, той направо ни обикна като свои деца. Той от години живее в Лондон с жена си и двамата си сина, които са на нашата възраст. Апартаментът му е бил сватбен подарък, който обаче е завършен чак след двайсет години, когато отдавна вече не му е трябвал. Авраам не само че съдейства за всичко по прехвърлянето на апартамента, но ни помогна и с намирането на майстори. Станахме приятели. Той много пъти ни е канил в Лондон, но честно казано винаги съм мислела това за любезност, от която не е редно да се възползваме. Затова дори не ми е хрумвало да го потърсим, докато сме там. А той така ни се зарадва, разцелува ни, пита ни откога сме тук и защо не сме му се обадили. Накара ни се, че не сме видели нищо от Лондон (как нищо, за какво го пиша този пътепис!!!) и че трябва да дойдем скоро отново, да отседнем в неговата къща и той да ни разведе. Докато чакахме нашия полет, в който се оказаха и негови роднини, той ни разказа за нощния Лондон, от който не бяхме опитали. Нищо, нали все пак винаги трябва да си оставяш по нещо, което да те върне пак там. Определено има още много, много неща.
Завръщане у дома
Още докато летяхме към дома, аз вече мислено бях започнала да пиша пътеписа. Направо нямах търпение да отворя лаптопа и да разкажа колкото се може по-скоро, докато все още имам лондонски въздух в дробовете. Прибрахме се по обяд. Бях планувала щом изляза от банята да го почна, но вместо това съм заспала (с мокра коса) в дълбок сън. Лондон много ми даде, но и много ми взе – всичките ми сили, които се нуждаеха от възстановяване. И, разбира се – сърцето.
Публикации
