Цветя и музика
и заради гордостта на австрийците от техните музикални гении, които съвсем не се изчерпват с Моцарт. Един град от миналото, застинал във вековете на каляски и дворци, които дори огромното количество от модерни магазини, препълнили центъра, не могат да заличат. И всичко – в съвършен ред, като по ноти, като съвършена рима в любовна песен. Не можеш да останеш равнодушен...
Тежки сгради...
И все пак, Виена не е мой тип град. Там не можах да се почувствам по друг начин освен като турист. Чужда ми е тази красота и този ред. И тази древност също. Само за няколко дни Виена започна да ми тежи, да ме насища като много тежка торта, с която нееднократно съм преяждала. Чудех се защо е така и установих, че е заради статуите, които подпират всяка втора сграда. Това подсъзнателно беше започнало да ме притиска, всичко ми изглеждаше тежко, сякаш ще падне върху мен. Не се шегувам, анализирах доста докато стигна до този извод, през което време нащраках снимки на такива статуи, с които мога да открия изложба – стотици са! А и дори да не бяха статуите, сградите са с толкова сложни орнаменти, с толкова детайли, че приличат на блатове с крем помежду им, образуващ фигурки. Виена за мен е изтънчена наслада, която си в състояние да приемеш само веднъж – нещо като да отидеш на опера.
Велоалеите
Първата ми среща с Виена си беше сблъсък, почти осъществен – още в първите минути след като излязохме от квартирата едва не ме отнесе някакъв колоездач. И то – по моя вина, защото се намирах насред велоалеята. Но тогава не го бях забелязала синия знак на асфалта с колелцето, който ме информираше за опасността, нито пък пътния предупредителен знак, който гласеше, че тротоара трябва да се сподели с колоездачите. За секунди изтръпнах като видях с каква скорост летеше към мен този безкомпромисен тип с каска, който ако не се бях мръднала в последната секунда, щеше дори нарочно да ме помете! Ужасни са всички колоездачи в този град! Понеже им е разрешено да карат точно там, по никакъв начин не приемат, че някой объркан пешеходец може да не забележи тяхното право. От тази случка до края на екскурзията спазвах тези правила неизменно и се пазех от колоездачите повече, отколкото от автомобилите. И в Амстердам е пълно с колоездачи, но не като тези, съвсем не...
Donaupark
Първият ден, след като почти го бяхме изгубили в четиричасовото закъснение на полета ни, ние (аз, Иван, Спас и Ваня) решихме да го завършим с разходка наоколо, без да ходим до центъра на града. И всъщност видях най-хубавото от Виена още в този ден. Какъв късмет (или пък може би... колко прекрасно решение на мъжете, които все пак избираха квартирата), че се бяхме настанили съвсем близо до Дунава и до прекрасния парк покрай него – Donaupark. Странно е, че центъра на Виена не се е развил покрай реката. Будапеща, Прага и Лондон, в които съм била, мога да твърдя, че се възпозват от реката си по най-прекрасен начин. Тя е в сърцето на града. Но не и тук. Реката във Виена е някак в краен квартал, като нещо несъществено, почти излишно. Не разбирам защо!
Кафета по Дунава
Само като си спомня как прекрасно се топяха във водата нощните светлини на Будапеща, каква романтична гледка беше това, гледка, която Виена не може да ти предложи. Дунавът е разделен на три ръкава точно там и огромни мостове обхващат и трите. Все пак имаше някакви заведенийца на един от бреговете, които с лекота придаваха усещането за море, особено гръцките ресторантчета. Имаше и лебеди, някои от които ги бяха обучили като кучета да скачат за храна. На един от бреговете имаше някакъв маратон и после колкото и пъти да минавахме от там през следващите дни – все имаше нещо подобно, или за деца, или за възрастни. Там като че ли доста значение отдават на спорта, което много ми хареса.
Футбол в парка
След като прекосихме трите ръкава на реката, достигнахме до паркът, който ме плени с огромните си зелени пространства, напомнящи на лондонските паркове. Те бяха от малкото, които не бяха забранени за преминаване. Имаше хора, които играеха на футбол, тичаха с кучетата си или се излежаваха на тревата. Беше прекрасно! А и този парк, в сравнение с останалите, си беше направо див – дърветата бяха оставени да си растат в естествените си форми, без да образуват стени или фигури.
Дивите ягоди
Имаше на няколко места цветя в изрядна форма, които със своята подреденост само придаваха разкош, не разваляха дивото. И ухаеше на билки! В един момент и четиримата бяхме на различно мнение на какво мирише – мента, мащерка, някакъв чай... или някакво цвете? Паркът на билките, така го нарекохме. Диво място, наистина. И беше пълно с диви ягоди! Огромни, червени и узрели, цели плантации от диви ягоди, каквито никога не бях виждала. Опитах няколко, но за съжаление само на вид бяха така хубави, нямаха никакъв вкус, никаква сладост, за разлика от нашите горски ягодки – мъничета с невероятен аромат.
Wurst? 36,-
Забелязахме релси на влакче, които бяха съвсем близо една до друга, на около 40 см. Ясно беше, че е увеселително влакче както познатите ни влакчета по морето, но на релси! Но беше събота и влакчето го нямаше (всъщност после разбрахме, че по празниците нищо не работи...), но си казахме да дойдем пак и да го пробваме. Навсякъде се забелязваше един знак с убийствено сладко кученце, захапало бележка с нарисувани акита, на която пишеше нещо на немски, от които важните неща бяха две – думата wurst (това не значи ли салам?!?) и магическото число 36. И нищо да не отбираш от немски, става ти ясно, че това е глобата в случай, че кучето ти се изака на тревата или в цветята. Намираха се тук-там и интересни кошчета за боклук, специално с цел събиране на въпросните вурстчета – пак със симпатичното кученце на тях, предлагащи пликчета и инструкции как точно да събереш акито и да го сложиш където трябва. Това се казва ред! След разграфените тротоари за пешеходци и колоездачи, забраната да стъпвам на тревата и тези кучешки акита, само дето не ми казваха кога да дишам и кога не. Чак толкова ред ми дойде в повече... Не се учудих, че почти не се виждаха кучета дори на разрешените за разходка места.
Donau City в края на парка
Пообиколихме парка, видяхме кулата Donauturm, в която имахме резервация за вечеря след няколко дни, и стигнахме до Donau City (тук явно всичко беше дунавско!). Последното представляваше свръх-модерен жилищен комплекс със стъклено-метални небостъргачи. Много футуристични и смели дизайнерски решения, които много харесах. Особено ме грабна един 36-етажен блок, който имаше изглед към парка! Ако можеше да живея точно в този блок, гледащ към точно този парк, ах!, бих устояла на цялата тежест на Виена, бих научила скапания им език като роден, бих се научила да карам колело с каска, бих... Каквото и да бих направила, все пак си ще си остане само мечта.
Супермаркетите
По път за квартирата решихме да намерим магазин и да си вземем нещо за хапване, цял ден не бяхме яли почти нищо. Но претърпяхме сериозен удар, който се повтори и на следващия, и на по-следващия ден (беше национален празник) – магазините не работеха! Ето това е нещото, което адски ме подразни, работното време – в делнични дни до 18:30, в празниците пък съвсем не работят. Как живеят тия хора, не разбирам. Сигурно свършват работа в пет, пазаруват до шест и имат време със семейството си... Дразнещо правилно! Тук май и голяма доза завист има в мен, но наистина ме дразни! Просто защото не си представям живота си без денонощния магазин на две крачки от блока. Не си представям нещо да ме ограничава кога да пазарувам, толкова съм свикнала всичко да е достъпно когато го поискам, просто да е там, денонощно, дори и никога да не се случва да го използвам в два през нощта. Просто самата мисъл, че го има винаги, е така успокоителна... Добре, че в чудесната ни квартира имаше не само кухня, но и продукти, с които Иван приготви спагети с домати и босилек. Всички благодарихме за готварските му умения и си легнахме сити и доволни.
Stephansdom
На следващия ден рано-рано (към десет без нещо) се събрахме на закуска и решихме единодушно да хванем неделната служба в най-известната католическа църква – Stephansdom. Ето там е сърцето на Виена, точно там. Излизаш от метрото точно пред входа на катедралата, която те смразява с размерите си. Огромна и тежка, с готически форми, будеща страхопочитание. Още преди да излезем на площада, на ескалатора, вече ни пое един равен, мощен звук, който се лееше из цялото пространство.
Свещите
Беше органът. Когато влязохме вътре, чувството беше невероятно, побиха ме тръпки от тази музика. (Само в неделя, точно в 10:15, ако си там, не го пропускай!) Звучеше така осъдително, така тъжно, или по-скоро не тъжно, ами като една равносметка, просто ме смазваше прелестно. Като Agnus Dei на Samuel Barber. След известно време към органа се включиха цигулки и хор, а после и цял оркестър. Много красива музика беше. Ето затова за мен Виена е музика, заради точно този момент, в който почти се почувствах католик.
Изглед от кулата
Имаше възможност да се качим по стълбите на кулата на катедралата, която въпреки моето упорство не пропуснахме. 343 стъпала – това току-що би рекорда ми от Монумента в Лондон! Но тук беше дори още по-тясно и трудно за изкачване и докато стигнах до горе, вече нямах никакво желание да се радвам на гледката. Но слизането беше по-трудно и от качването, съвсем други мускулчета са нужни – мускулчета, на които явно никога не разчитам, защото като излязох от там, едва се държах изправена. Краката ми се подкосяваха. Направо ми се приискваше или да седна, или дори (ако трябва) да се кача в някоя от каретите, наредени тояно до катедралата. Тези карети с кончета са сякаш символ на града. Особено каретите с бели кончета, които прекрасно стояха на фона на почти също толкова белите сгради.
Каляски като в приказките
Дори кочияшите бяха съвсем подходящо облечени, с костюм и бяла риза, с бомбе или пък в смокинг и с перука на царедворец. Като че излизаха от страниците на книжка с приказки на братя Грим. Имаше само едно нещо, което ме отказваше от близост с тази красота, и това беше миризмата. Съжалявам, че съм прекалено откровена (тук трябваше да замълча и да те оставя да изживееш приказката както трябва), но не мога да скрия, че въпреки честото минаване на специалното камионче за чистене на конски творби, цялата улица отблъскваше с миризмата на коне. И все пак, имаше хора, които се наслаждава на романтиката дори и при тези тежки условия.
NORDSEE
Доста бързо огладняхме и Иван, който беше вече идвал във Виена, ни заведе в любимото си заведение с морска кухня – NORDSEE. Това е верига от заведения за бързо хранене, основана през 1896 в Бремен, която предлага предимно морски ястия и сандвичи с рибни продукти. Доста здравословна и вкусна храна, с която това заведение ме спечели, и до края на престоя ни там го посетихме многократно. Но не е чудно, че любимото ми заведение във Виена не е виенско, съдейки по това какви сувенири си взехме от там – една формичка за италиански равиоли, която се убихме да търсим в София, а във Виена открихме случайно, и купичка с лъжичка за азиатска супа, която също никъде не сме намирали. С една дума – доста интернационални сувенири, които съвсем не носят нищо австрийско. Да не говорим, че и сладоледите им бяха италиански...
Брецел
Но все пак опитахме от местната храна. Аз опитах гулаш, който след Прага не беше новост за мен, а Иван – виенски шницел, който няма нищо общо с това, на което ние викаме „шницел”. Това е много фино месо, но не кайма, със солидна панировка, сервирано със сладко от боровинки. Опитах и ябълков щрудел, който също няма нищо общо с
Да живее бирата!
това, което за нас е „щрудел” – много по-ябълково, по-малко сладко, с канела и пудра захар. Задължително трябва да се пробват брецелите (pretzel), които са хлебчета с прекрасна хрупкава коричка и огромни бучки морска сол (леле, как вървят с бира!). И бирата там е доста на почит. Не са рядкост заведенията със собствена пивоварна, в която можеш да се насладиш на съвсем прясна жива бира (weiss beer), към които приветливо подканят плакати с ретро-стилизирани жени със здравословна усмивка и здрави ръце, държащи по три халби (или една, но еднолитрова). Бива си ги кръчките там, който им се радва – сто процента Виена е място за това.
Пред Хофбург
След като хапнахме се отправихме към замъка Хофбург (Hofburg), който се намира съвсем в центъра на града. Пред него ни посрещнаха сложни статуи на мъже (или по-скоро богове), които се биеха с митични зверове или един с друг. Тези мъже имаха повече мускули, отколкото е възможно да има човешкото тяло, доста се бяха престарали авторите, но все пак сигурно това е била целта – да ахнеш от тези невъзможни тела. Признавам си, че веднага ми прозвуча една песничка в главата – „What a man, what a man, what a man, what a mighty good man”. Освен тези статуи, които наистина си заслужават снимането, другото дори не си го спомням – май там имаше библиотека?
Червените трамваи
От края на този замък стигнахме най-сетне до ринга (The Ring), за който само бях чувала. Почти всички забележителности на Виена се намират в този кръг, който някога е бил крепостна стена, на чието място днес се простират трамвайни релси. Трамваите винаги са ми харесвали, те носят неповторимо очарование на града, особено старите дрънчащи трамваи, които неслучайно все още са в движение. Тяхната музика, релсите и жиците, оформят улиците по уникален начин. Ето това нещо ми липсваше в Лондон – трамваен звън. Много градове ме грабват с трамваите си – Будапеща, Милано, но най-много Загреб. А сега и Виена.
Статиуте пред парламента
Вървейки по ринга се стига до парламентът, който е изключително красива сграда с много красиви статуи отпред. Всъщност, това не ме изненада, вече бях видяла стотици статуи по сградите. Ако във Виена броят и тях, населението й ще се увеличи поне с 1/3. Отсреща на парламетна се пада една чудна градина с много храстчета различни видове рози, като всеки вид си има етикет с име. Не бях виждала досега толкова различни рози. Не просто по цвят,
Виена, това са розите...
но и по големина на листчетата, дори по начина им на подреждане, по гъстотата им, дори по гъстота на розите на едно клонче. И по ухание също. Имаше гигантски рози, както и мънички розички, имаше храстчета и падащи рози, висящи от дървени арки. Толкова много рози! Дали пък розата не ми е любимо цвете? При толкова много рози не можеш да не се влюбиш. А в средата на парка имаше цяло море от червени рози! Милион, милион, милион алих роз!
Понеже беше неделя и нямаше как да си напазаруваме, трябваше да се вечеря навън. Иван пак ни заведе в познато заведение - в бирарията до замъка Белведере (Belvedere). То е със собствена пивоварна и можахме да разгледаме съдовете, в които се вари бирата. Заведението беше пълно с хора, а и там наистина си беше страхотно, прекрасна кухня, особено ястията, поднесени в тиган с малки тестени топчета с билки, нещо като малки кнедли.
Алея с липи в Шьонбрун
Цяла нощ валя. На сутрина въздухът беше свеж и лек. Съвсем спокоен ветрец полюшваше листата на цъфналите липи от двете страни на алеята, водеща от входа на замъка Шьонбрун (Schönbrunn) до зоологическата градина в неговите предели – нашата следваща цел. Тя е една от най-старите зоологически градини и е много голяма, с много богат животински свят. Освен това, животните могат да се видят от много близко, а и са така чистички и с толкова загладена козинка, че са като плюшени – личи си, че много добре са гледани. Още на входа ни посрещнаха дългите петнисти шии на жирафите, които сладко хрупаха зелени листа, без да се стесняват от хората с фотоапарати под носа им. Никога не бях виждала жираф толкова отблизо. А пандите не случайно стояха като емблема на зоопарка – най-сладките животинки там са точно те. Гледах една голяма панда как спеше на клон и не проумявах как не пада. Две млади панди пък се забавляваха седнали на ръбчето на малко езерце, опрели гръб в гръб, взаимно се подпираха, дъвчейки бамбук (или нещо, което много приличаше на такова).
Пандите :)
Пандата и в гръб е неустоимо сладка! Много интересно нещо за тях научих: пандите са официални жители на Китай и освен това за всяка една, която не е на китайска територия, се дължи данък, дори за новородените панди, които са родени на чужда земя. Направо не може да е истина това! Видяхме как се бият тигри във вода – приличаше на сложен танц, който от време на време спираше в моментна схватка, колкото единият от двамата да осъзнае, че е победен. Но не за дълго, защото след минута вече другият утихваше с прехапан врат. Но все пак може би си играеха, макар да изглеждаше жестока борба.
Тигрите
Беше много красиво, макар и страшно – целите им тела се скриваха в пръски вода. И колко бяха силни! Мислех си, че това са големи тигри в своята зрялост, докато не се появи два пъти по-голям екземпляр, пред който двете животни изглеждаха като деца. Впечатляващо беше и храненето на бебета пеликани. Малкото се напъхваше наполовина в гърлото на родителя и с човката си бъркаше директно в стомаха му! Невероятна гледка! Изобщо не разбирам стоицизма на
Пеликан храни малкото си
пеликаните, аз не бих издържала някой да ми бръкне в гърлото, но все пак – природа, не можеш да я разбереш. Имаше и малки маймунки, които като ни видяха да ядем сладолед и веднага се залепиха на стъклото. То пък в края си имаше пролука и те можеха да проврат малките
Лакоми маймунки
си пръстенца, за да уловят каквото им дадем. Настана голяма борба коя от маймунките да заеме удобната позиция. Дадохме им няколко малки парченца от вафлената фунийка на сладоледа, докато не ни се накараха разни хора, че не трябва. Но ако беше толкова вредно за тях, защо го ядяха с такова удоволствие? Те сами биха знаели, ако наистина им вреди. Имаше и тюлени, които можехме да гледаме през стъкло, които ме изумяваха с грацията си във водата. Плуваха така леко и красиво, като че да танцуваха. А някои се завъртаха около оста си по няколко пъти с наистина много грациозни движения.
Катерицата
Не можахме да видим всичко от зоологическата градина, защото наистина много се уморхме. А и освен нея имаше ботаническа градина и царство на кактусите, които също искахме да видим. Ботаническата градина беше пълна с разнообразни растения от къде ли не – имаше цветя, палми, храстчета, тревички, лиани и не знам какво още. Имаше и животинки, например – няколко катерици, които бяха завзели високите палми. Една от тях се беше покатерила на върха на едно дърво и се опитваше от него да скочи на друго дърво, но от собствената си тежест пропадаше надолу в палмовите листа, при което подскачаше и се връщаше малко назад, за да скочи отново. И това се повтаряше до безкрай. Тази катерица не се спря в продължение на няколко минути. Всички я гледахме и очаквахме някаква развръзка – или да стане чудо и някак да успее да е достатъчно бърза, за да надделее над тежестта си и да се озове на другия връх, или да се вразуми и да престане с отчаяните си опити. Но не, не спря. Обаче и ние не спирахме да чакаме. Добре че се появи втора катерица, която я подгони и двете заедно зачезнаха нанякъде, иначе не знам кой щеше да изтрае повече – ние или катерицата. Поседнахме на прекрасните бели пейчици под увисналите зелени клони на дъждовните гори, в които въздухът беше горещ и с нечовешки висока влажност. Полюбувахме се на цялата пищност на това малко местенце, в което нямаше незапълнен квадратен сантиметър – навсякъде растения, навсякъде! И въпреки малката си площ, ботаническата градина успя да ни остави невероятно чувство на пълнота.
Кактусите
Никога не съм разбирала какво толкова хората им харесват на кактусите – не стига, че растат едва-едва, но и бодат. А и нито мирис, нито цвят – какво толкова! Но там, в света на кактусите – разбрах. Това си е цял микросвят. Не съм предполагала колко видове има и колко се различават един от друг. Имаше огромни, кръгли като топки за баскетбол кактуси,
Птиче
имаше и съвсем малки – с размерите на топка за тенис. Някои стърчаха като небостъргачи, други – съвсем ниски – бяха покрили цялото пространство под тях. Някои имаха огромни 2-сантиметрови бодли, а други бяха покрити с нещо като фин пух, който едва ли боде въобще, но не посмях да проверявам. Имаше и цъфнали кактуси – в много нежни жълти и розови цветове. Какво изобилие само! Пак нямаше празно местенце. И пак имаше животинки – едни интереси малки птичета, напомнящи на гугутки, но по-малки и с червени кръгове около очите. Макар и толкова мъничко, това място не е за пропускане.
Лабиринтът
На тръгване от градините на Шьонбрун намерихме един истински лабиринт, и макар с отделна такса за посещение, наистина си струваше да се мине през него. На неголяма площ, но страшно извит, с високи колкото човек стени от гъсти храсти. Когато стигнеш до центъра, можеш да се качиш на малка тераска, от която да го обхванеш целия и да видиш откъде си минал и откъде е бил най-краткият път. Имаше и детски лабиринт, който също беше много хубав, но с по-нисички стени, за да могат родителите да не ги губят от поглед. А всъщност, там беше пълно с деца, като в двор на детска градина. И не само в лабиринта, ами навсякъде, особено в зоопарка. Струва ми се, че се падаха поне по две деца на един възрастен човек, което е доста много.
Виенската филхармония
Градините пред двореца, макар и безупречно подредени, не впечатляваха, защото ги закриваха някакви метални решетки, поставени като за публика на концерт. Забелязах и огромна сцена, която тъкмо сглобяваха. Тази сцена и техниката около нея ми попречиха да направя култовите кадри и й се ядосах тогава, но... После в замяна имах щастието да видя изпълнението, за което беше подготовката – изява на Виенската филхармония, втората причина за мен Виена да значи музика. Ваня и Спас, имайки понятие от немски език, се бяха зачели в някакво вестниче, където е бил обявен концертът, и решихме да се възползваме. Хванахме около двайсетина минути от края му, но всяка една си струваше. Едва си проправихме път през тълпата до един от огромните монитори, на които се виждаше сцената – не можеше и дума да става да се приближим до самата нея. Колко много цигулки имаше! Имаше по много от всеки интрумент, но може би най-много бяха цигулките. А всеотдайният диригент, избърсвайки едри капки пот от челото си, се раздаваше артистично пред тях. Вечерта завърши с фойерверки и бурни аплодисменти. На следващата сутрин четохме, че имало 100 000 присъстващи (сред които и ние!), но не можахме да повярваме. Но не само във вестниците го пишеше, ето че и в нета го имаше същото. Беше незабравима вечер!
Докато бяхме в зоопарка, разбрахме, че ще ни е много трудно да сме заедно и четиримата – определено на Ваня и Спас им трябваше повече време за разглеждане, докато аз и Иван нямахме толкова търпение и искахме да видим колкото се може повече от града. Затова на следващия ден решихме да се разделим и пооделно да нападаме Виена. С това ние двамата си спечелихме по-късно ставане сутрин, което с всеки изминал ден ставаше все по-късно и по-късно, докато в петъка успяхме да излезем от квартирата едва в три следобяд. А квартирата беше разкошна – съвсем новообзаведена и с кухня, в която прекарвахме времето си. Какви дълги закуски си правехме, с кафе и печени филийки, че дори един ден на закуска ядохме талятеле. Изобщо, хич не си давахме зор, бяхме не като на екскурзия, а като на почивка. Събираха ми се около 10-12 часа сън, без да броя дните, в които се прибирахме следобяда и аз спях и тогава или пък непосредствено преди вечеря (докато Иван готви – това го вмятам много виновно!). Не знам откъде я бях събрала тази умора, може би още от Лондон си я носех. Въпреки това, още в сряда (оставаха ни четвъртък и петък) бяхме вече видели всичко набелязано и трябваше да повтаряме. Така един път решихме да се пробваме за колко време ще го вземем пеша ринга. За един час! Признавам, че сме доста бързоходни, въпреки че от време на време се спирахме за снимка-две.
Дуриан
Една от забележителностите, която ни беше по към края на списъка, беше един характерен пазар. Дори там успяхме да отидем. И си заслужаваше, защото успяхме да опитаме интересни плодове от далечни страни. Единият плод беше дуриан – голям колкото диня, с твърда кора на едри бодли. Миришеше ужасно, но пък имаше чудесен вкус, който май само аз харесах. Един цитат от уикипедия би изяснил миризмата по-добре от мен: „Пътешественикът Ричард Стърлинг определя миризмата на дуриан, като "нещо средно между свински изпражнения, терпентин и лук". Поради този недостатък плодовете са забранени за транспортиране в самолетите, автобусите и градския транспорт в някои азиатски страни.”. Другият плод беше рамбутан и току-що намерих прекрасно обяснение какво е и направо го пействам... „Този изключително декоративен плод се свързва с по-познатия плод личи и често го наричат „космат” личи.
Рамбутан
В Азия, от където произхожда, е много популярен и ценен. Родината му са Тайланд и Малайзия. Рамбутанът е малък по размер, с тъмно-червена кора и „коса”, с прозрачна бяла сърцевина, напомняща желе, и ядка в средата. Консистенцията е сочна, леко твърда или подобна на желе. Плодовото месо е сладко и сочно до кисело-тръпчиво, а вкусът може да бъде определен като смес от пъпеш и гумен бонбон.”. Вече знаех за тези плодове и като ги видях изпитах възторг и нетърпение да ги вкуся веднага, което и направих. А пък продавачът, на всичкото отгоре, се оказа българин, та даже и намаление имахме. А във Виена е пълно с българи. Почти постоянно се чува българска реч. В едно кафене в центъра пък сервитьорката ни беше българка.
Моцарт
Статуи във Виена има колко щеш. Най-известната е статуята на Моцарт, пред която има огромен ключ Сол, формиран от розови цветчета. Статуите пред парламента и пред замъците също бяха много красиви. В Шьонбрун някои алеи бяха опасани с редици статуи от двете страни, които стояха гордо на пост като стражи. Мисля, че изобразяваха различните видове изкуства, може би нещо като музите. По стил доста приличаха на древногръцкия вкус за красиво тяло – леко закръглени, с много нежни форми и поетични стойки. Имаше една статуя, която страшно ми хареса – мъж, който беше повдигнал съвсем леко нагоре жена. Статуята изразяваше съвършена нежност. Но като се приближих забелязах нещо, което ме озадачи –
Пред Шьонбрун
имаше и трети човек! Още един мъж, който беше на четири крака, върху когото другият си беше подпрял крака, за да приседне жената отгоре му. Уау! Всъщност жената я държаха двама. Може би заради нестройната й снага, налята в хармония с тогавашните представи за красота. В двора на Белведере, освен стандартните ангелчета, които се гонят в малък басейн, имаше и почти бели статуи на божество с тяло на лъв (или друга голяма котка) и лице и гърди на жена. „Почти” бели, защото прекрасните им закръглени форми бяха черни от ръце, които през годините са позирали за снимка. Напомнят на гръдта на Жулиета във Верона – и там тя е съвсем изтъркана (защо им трябва на туристите да се снимат точно в такава поза, не могат ли да я хванат за ръката???). За статуите пред Хофбург вече споменах – мъжки тела в схватка едно с друго или със зверове в доста динамични сюжети.
Пред Белведере
Не бяха застинали статуи, бяха толкова напрегнати и изразителни, по лицата и опънатите им жили се четеше ярост, сила, мъжество. Но колкото и да ги харесах, една друга статуя ми взе дъха и ме спечели – връщах се два пъти да я гледам отново – статуята на Щраус. И всъщност, не самата позлатена статуя на Щраус, а каменната арка зад нея, на която бяха изваяни прекрасни танцуващи тела. Прекрасно пресъздаваха усещането за валс в грация и нежност. Особено ми хареса една жена в гръб – най-красивият женски гръб, който съм виждала, абсолютно съвършен, мъничък, фин, стесняващ се към талията, с едва забележими мускулчета, леко опънати, за да придържат ръката й – леко протегната напред. И косата й – също съвършено прибрана назад,
Арката отдясно
но някак небрежно, поетично, разкриваща усмихнато младо лице. Друга красива жена поемаше ръката й, сякаш да я изтегли нагоре към други две фигури – на прегърнали се мъж и жена. И мъжките тела бяха невероятно красиви. Силни, но за разлика от статуите пред Хофбург, нямаше нищо преувеличено и неестествено. Те също излъчваха нежност, хармония, грация. Жестовете им излъчваха топлина. Женска длан, опряна на мъжка гръд,
Арката отляво
сплетени ръце, глава, положена на рамо, разпилени назад коси, повтарящи изящните гънки на платовете, с които бяха увити тези тела... А най-отгоре – мъж и жена в целувка почти „изчезваха” в камъка. Колкото по-високо бяха статуите, толкова по се губеха, ставаха фини и почти не се отделяха от равнината на арката, нещо като щтрихи в рисуването. Мога с часове да я анализирам! Наистина се влюбих в тази разкошна арка. Гледах я много, връщах се пак и пак и все не можех да й се нарадвам. Съвършенство. Поезия. Или по-скоро – музика. Музиката на Йохан Щраус.
Игра на шах в парка
Освен тези статуи, всяка сграда в центъра притежаваше свои собствени. Най-често мъже, но и жени, с поразголени тела, подпираха фасадата с една или с две ръце, а понякога просто с наведена глава. Но мен тази тежест ме уморяваше много, както вече разказах, и половин час в центъра ме насищаше. А и колкото и да гледах, не намерих нищо по-хубаво, към което да искам да се върна, от парка до квартирата. Така че там се връщахме всеки ден. Дори прекарвахме повече часове там, отколкото в центъра. Имаше възрастни хора, които играеха на една много интересна игра с топчета, чието име не знам. Целта е да хвърлиш метална топка, с големината на тенис-топка, тежка около 600 грама, и тя да се спре възможно най-близо до едно друго малко топченце. Ако противникова топка е по-близо до топчето от твоята, можеш със следващ удар да се целиш в нея, за да я отстраниш. Гледахме как играят възрастните хора и един от тях ни покани да играем с тях.
Релсите в парка
Трябваше да откажем, не знаехме как, а и нямахме свои топки, но въпреки това той настоя да пробваме с неговите. Показа ни техника на хвърляне и направихме по три опита, но се оказа доста трудно. Любезно се оттеглихме от игрището, за да ги оставим да си продължат играта. Натам видяхме площадка с огромни фигури за игра на шах, от които се възползваха други възрастни хора. Изобщо, ето така си прекарват
Кабинките на колелото
времето австрийските пенсионери, за което наистина им завиждам. Забавляват се. И ние си намерихме подходящо забавление в парка. Успяхме да си вземем билет за релсовото влакче, което толкова ни хареса, че на следващия ден пак се качихме! То се казва Donauparkbahn и освен него има такова релсово и в Пратера – Liliputbahn, но на него не сме се качвали. А и хубавото на влакчето беше точно това, че ти показва целия парк, така че за какво ни бе да се качваме на влакчето в увеселителния парк?
Пратера
Но не можеше да не посетим Пратера (Prater), където се намира Виенското колело. То е първото, създадено е през 1897г. и е дало името на виенските колела. Червените му кабинки са огромни и приличат на малки вагончета. Движи се много бавно и прави само едно завъртане, след което слизаш, както и лондонското колело. Гледката е хубава, макар забележителностите да са твърде далече и да не могат да се направят особено добри снимки. Тръпка е, когато всички застанат от едната страна – веднага вагончето се накланя натам. Преди да се качиш на колелото, попадаш в малък музей, където са нечетните номера кабинки (само четните са оставени в експлоатация), а в тях има макети, пресъздаващи исторически моменти. Например, имаше макет на колелото след първата световна война, почти сринато. Впечатляващо е, това колело е на над 100 години, преживяло е световните войни и можеш да се качиш в него и днес. Освен него, Пратера вероятно е чудесно място за забавление на деца – има всякакви начини за покачване на адреналина, които обаче не можаха да ни съблазнят.
Виена вечер от кулата
В една от вечерите имахме резервация за вечеря в кулата. Гледката от 150-метровата тераса беше невероятна, още повече на фона на залез. Въпреки вятърът, който беше в състояние да те премести от мястото ти, там прекарахме поне половин час в снимки на всички посоки. Когато се качихме в ресторанта, почти с ужас установих, че платформата се върти със съвсем бавна скорост. Това очевидно си беше фиичър, а не бъг – целта бе от всяка маса да се вижда цялата гледка, за да не е никой ощетен. И въпреки това си беше стряскащо, особено като гледаш вътрешната стена, по която снимките се въртяха като на кинолента. Прекрасна вечер беше, изненадващо удовлетворителна. Тръгнахме си от ресторанта с ясната мисъл, че това ще си остане от най-вълнуващите преживявания в този град.
Бонбоните Моцарт
Не очаквах да стане толкова дълъг този пътепис, все си мислех, че Виена не ми е любим град и че няма какво толкова да напиша. Но съм грешала. Може и да не заема мястото на Лондон, но въпреки това Виена е чудесна. Виенска сладкарница, виенско кафе, виенско колело, виенски валс, виенска филхармония... всяко от изброените носи същността на Виена по целия свят. А, да не забравяме и най-известния сувенир от Австрия – шоколадовите бонбони Моцарт.
Публикации
