Жан Мишел Жар, моят идол
За предишните два концерта се вълнувах сякаш много повече, очаквах ги, мислех за тях и от самата мисъл ми се насълзяваха очите. Сега обаче започнах да мисля за концерта едва по време на полета до Париж. Някак не му отдадох нужното време, не тръгнах с правилната нагласа и може би затова всичко, което се случи, бе за мен съвсем неочаквано, сякаш подарък от самите богове.
Летището в Париж
Кацнахме на летището в Париж, където трябваше да направим трансфер и да отлетим за Марсилия. За разлика от софийското летище, тук мерките за сигурност бяха много по-строго съблюдавани. Проверката на ръчния ни багаж отне поне пет минути, защото щателно провериха цялата фотографска техника, която носехме с нас. Помислих си, че няма да ни пуснат. Отделиха ни настрана от потока с хора и изчакахме да дойде една униформена дама, която провери фотографските принадлежности с някакъв специален уред, неизвестен за нас. Както и да е, отдъхнахме си, че все пак всичко е наред.
Летището в Париж
А и нямахме кой знае колко време до следващия полет, така че продължихме напред, докато си намерим гейта. Трябва да отбележа, че летището в Париж е огромно, ние видяхме много малка част от него. Имаше табeлки за колко време се стига от едно място на друго – например 15 минути! Попаднахме в едно огромно пространство, където се намираха над 10 гейта, неразделени с нищо един от друг. Мащабите бяха невероятни! В средата на това помещение се намираше долен етаж, пълен с ресторантчета и фришопове на известни марки дрехи, парфюми и аксесоари. Конструкцията на покрива беше забележителна – сложна конструкция от метал и стъкло. Наистина красиво направено, за разлика от бетонните блокове с квадратни дупки, които ни посрещнаха преди това.
Раян
Вече поуспокоени, намерихме нашия гейт и зачакахме прави, тъй като беше препълнено и нямаше места да седнем. Беше топло и аз се съблякох, останах по тениска, но не каква да е тениска, а една от онези скъпоценни тениски от предишни концерти на Жар. Ако си спомняш, преди се оплаквах как дадох солидна сума в Лондон, за да си взема тениска от тогавашното турне. Идея си нямах колко безценна е тази тениска и как късметът ми ще проработи благодарение на нея! След две минути до нас се появи едно момче, също с тениска на Жан Мишел Жар, което ни подаде ръка и поздрави на английски език. Беше ме забелязало и решило, че отиваме на един и същи концерт! Зарадвах се много, но най-вече на това, че говореше перфектен английски. И как иначе – оказа се, че той е англичанин. Ryan Worsley (Раян Уърсли) – това бе изписано на един бадж със снимка от концерт на Жар за фон, висящ на врата му, който много наподобяваше баджовете на Дни на Microsoft. Като го гледах, изглеждаше сякаш да е от екипа на Жан Мишел Жар, дори ръчният му багаж (а и другият, който впоследствие видях като кацнахме) притежаваше лепенки, подобни на неговия бадж – очевиден белег, че е фен на композитора. Нямахме много време за приказки, защото вече беше време да се настаняваме в самолета. Помолих го само да си разменим мейлите, за всеки случай, ако не се намерим после. Но опашката вървеше толкова бавно, че все пак имахме шанса да си побъбрим.
Крис
Запознахме се и с Chris Bell (Крис Бел), негов приятел, също от Великобритания, дошъл за концертите на Жан Мишел. Двамата заедно се бяха хванали да следват Жар по време на турнето му в Европа. Вече зад гърба си имаха няколко концерта – в Полша и Германия, а сега предстояха концертите във Франция, където щяха да се срещнат с друг техен приятел и заедно тримата да продължат турнето. Попитах Раян от колко време е фен и се изумих като ми отговори от петнадесет години. Той бе едва на 19! На първия му концерт на Жар го завел дядо му преди петнадесет години, когато той бил още малко момче. Оттогава израсъл с тази музика. Невероятно! Крис, който пък беше на 37, разказа, че е фен от поне двадесет и пет години! Страхотно! Сърцето ми сякаш се напълни с мед, бях толкова щастлива да ги слушам, никога не съм познавала толкова отдадени фенове, беше истинско удоволствие да прекарам няколко минути с тях. Някак исках да се уверя, че ще ги видя отново или поне ще мога да им пиша някога по интернет, затова исках да си разменим координатите – не знаех дали после ще се намерим. А и на самия концерт – още по-несигурно беше, залата беше за 5-6 хиляди души и ми се струваше невъзможно да се намерим случайно. Докато говорихме, те споменаха за предстояща пресконференция на Жар в същия ден от 17:30 във FNAC Marseille, конференция за феновете му, на която той ще подписва автографи. Не знаехме за това, но всъщност мисля, че то не беше всеизвестна новина. После докато търсихме в интернет какво и къде е това FNAC Marseille, видяхме, че е публикувано на някои места, но може би само най-големите фенове, както и тези, които живеят в Марсилия, можеха да знаят за това. С други думи... ако не бяха така добри да споделят това с нас, ние щяхме да сме в Марсилия по това време и да не знаем за събитието! Всъщност какъв късмет, че решихме да дойдем в Марсилия ден по-рано от концерта и то достатъчно по-рано от 17:30!
Вече се вълнувах страшно много, исках час по-скоро да кацнем и да ги намеря отново тези двамата, исках да ги питам къде ще отседнат и дали биха искали да се видим и да поприказваме, определено имахме какво да си кажем. Самолетът, противно на очакванията ни, беше доста по-голям от този, с който летяхме София-Париж, макар полетът да бе доста по-кратък. Още с пристигането на летището веднага разбрахме как да се придвижим до мястото, където си бяхме резервирали хотел. Имаше автобуси на всеки 20 минути от летището до Сейнт Чарлс (Saint Charles). За щастие срещнахме Раян и Крис точно там, дори се качихме на един и същи автобус, защото техният хотел не беше особено далеч от нашия. Разменихме си телефоните и се разбрахме да се видим на тази пресконференция следобяда, след като се настаним.
Изглед от гарата
Разделихме се и ние се озовахме сами на гарата Сейнт Чарлс. Тук е мястото да ракажа малко за нея. Тя е свързващата точка на двете линии на метрото, автобусна гара, на която пристигат и автобусите от летището, както и последна точка на френските железници SNCF, с които може да се пътува до Ница или Лион, например. Изобщо – ключово място, за което ние не подозирахме. Когато избирахме в кой от хотелите от веригата Ibis да отсендем, избрахме този, в близост до гара, защото от там до мястото на концерта ни деляха само 4 спирки на метрото, беше изключително лесно да се стигне от едното място на другото. Гарата е много стара, сега чета в уикипедия, че е строена през 1848г. От едната й страна се разкрива невероятна гледка към центъра на града, към който се спуска водопад от разкошни стълби, в края на които е началото на широк булевард. Двете страни на това грандиозно стълбище красят пищни улични лампи. Денем тези стълби са осеяни с млади хора, които си почиват на слънце, четат или си говорят на по питие. Прилича на стълбите на Пикадили в Лондон.
Гарата отвътре
Постояхме за малко вътре в самата гара, за да я разгледаме. Определено заслужаваше да отделим малко от оскъдното си време, за да й се порадваме. Вътре в центъра й се издигаха огромни дървета! Приличаше на малка уличка с дървета, магазинчета и кафенета от двете й страни. Може би някога това наистина да е било улица с дървета, но са й направили покрив, свързващ сградите от двете й страни, на по-късен етап. Беше невероятно красиво и доста оживено, но за съжаление не можахме да направим много снимки, защото беше забранено.
Оказа се, че хотелът ни е буквално на 10 крачки от тази гара. Какво щастие! А и умирахме от умора и глад. Бяхме станали толкова рано, вече бяхме преживели две излитания и две кацания със самолет, два спокойни полета, но изпълнени с доста тръпка (откакто се случи турбуленцията на път за Лондон, вече май никога няма да летим с удоволствие). Настанихме се в кокетната стая, която щеше да е наш дом за следващите четири дни. Разхвърляхме се и легнахме за десет минути, докато измислим какво да правим. То нямаше много за мислене, времето беше напреднало и трябваше да действаме. Взехме си 10 часа интернет за 15 евро, за да потърсим информация за FNAC Marseille. (Не знам дали е всеизвестен факт, но Марсилия на френски се произнася „Ма(р)сей” с ударение на втората гласна.) Оказа се, че е недалеч от нашия хотел и решихме да го потърсим след като хапнем в хотела. За съжаление хотелското ресторантче не работеше – беше минало вече обедното време и щеше да е отворено чак за вечеря, та решихме да си намерим нещо за хапване навън. Спуснахме се по красивите стълби и се потопихме в центъра на града. Точно този булевард обаче бе осеян само с араби и тяхната фастфууд. Не намирахме нищо привлекателно за хранене, затова се спускахме все по-надолу и по-надолу по булеварда, защото знаехме, че въпросното място на пресконференцията е в тази посока. Вървяхме страшно много, докато не осъзнахме, че отдавна сме го подминали. Времето беше разкошно, сигурно имаше 20 градуса поне и двамата с Иван (въпреки стържещите ни стомаси) бяхме щастливи да се пошляем из големите улици на града. Но времето си напредваше, а ние трябваше да се нахраним и да си починем преди събитието, затова дори и без да сме намерили мястото, се върнахме в хотела, където обядвахме в бара – каквото можаха да ни приготвят беше един сандвич и претоплена в микровълнова полуготова лазаня Barilla. Няма да споменавам колко струваше това удоволствие. Във Франция е толкова скъпо! В Лондон ми се виждаше адски скъпо, но тук надминаваше всичко!
FNAC Marseille
Имахме само двайсетина минути да полегнем преди да тръгнем. Въпреки това и двамата успяхме да заспим и алармата ни събуди в пет следобяд. Стигнахме за нула време на мястото, където според картата трябваше да се намира FNAC Marseille. Но колкото и да се оглеждахме, не виждахме нищо подобно. Трябваше да попитаме някого. За съжаление, французите никак не разбират английски, а тези, които разбират пък имат толкова скапан акцент, че нищо не им се разбира. Пилотът на AIR FRANCE, когато ни съобщаваше информация на английски за времето в Марсилия, беше все едно да говори на френски – пак нищо не разпознахме като думи. Все пак една дама имаше огромно желание да ни упъти и за целта спря един минувач и го помоли да ни обясни. Но и той като нея нищо не можеше да ни каже, но от жестовете му, които сочеха трамвайните релси, разбрахме, че трябва да вървим по тях до следващата улица и да завием по нея.
Коференцията
По пътя спрях едно младо момиче и от нея разбрахме, че всъщност въпросното място се намира вътре в огромен търговски център – Centre Bourse. Намерихме го! Вървяхме към огромните рекламни букви и вече знаех, че няма какво да ме спре – явно щях да видя Жан Мишел Жар! Бяхме съвсем на време, няколко минути преди 17:30. Озовахме се в малка заличка с около не повече от 50 човека. Нямаше място за всички и затова имаше правостоящи. Изумих се, защото поетичната вечер на Маргарита Петкова беше събрала повече хора от това! Не казвам, че тя не е велика поетеса, напротив, но някак Жан Мишел Жар е от съвсем друга величина и да се озова на такова малко място, на няколко крачки от него – просто не можех да повярвам, че е истина. Докато осъзнавах малките размери на заличката, моите нови приятели Раян и Крис ми махаха от третия ред. Зарадвах се да ги видя. Питаха как сме намерили залата и защо не сме им се обадили по телефона. Наистина можеше да им се обадим, щеше да е доста по-лесно. Те бяха чакали пред залата от 16:00! За да се сдобият с такива предни места, определено си е заслужавало чакането! И докато си разменим няколко думи, дойде върховният момент – влезе Жан Мишел Жар, аплодиран от тесния кръг фенове! Цялата пресконференция, естествено, бе на френски и ние не разбирахме и дума, но какво от това? Да гледам и слушам гласа на този фин човек, когото боготворя – това беше като да се озовеш в Рая за мъничко, да се почувстваш наравно с боговете. Срещата беше открита и след кратко интервю, Жан Мишел отговаряше на въпроси от феновете. Някак струваше ми се невъзможна тази близост между него и феновете му. Той бе облечен спортно, с черен суичър с надпис Jarre Enterprise и най-обикновени кецки, които носят повечето тийнейджъри.
Жар отблизо
(После на концерта също беше с тях, както се вижда от снимките ми!) Косата му беше великолепна, артистично дълга и леко рошава, както винаги. Лицето му излъчваше жизнерадост и младост. Изглеждаше съвсем естествен и божествен едновременно. Докато се опивах от прекрасния му френски, се освободи едно място на последния ред и ми предложиха да седна. Това не беше особено добра идея, защото вече не можех да го виждам така добре, както когато бях права. Но пък направих няколко хубави снимки. И най-важното – сдобих се с нещо, което можеше да дам за автограф! Как можеше да отида без да носия нищо за целта!? Ами ето как – Жан Мишел почти никога не дава автографи и да се сдобие човек с такъв си е невъзможно почти. В Лондон чаках толкова време напразно. Не мислех, че ще се случи такъв шанс. А и освен това, смятах преди концерта да си взема програмата за турнето и ако има как да се вредя за автограф, да я подам нея. Но нямаше как да я купя ден преди концерта. И аз седях с празни ръце няколко минути преди да започне раздаването на автографи! Забелязах, че момчето, което седеше до мен, държеше две малки брошурки, рекламиращи турнето. Попитах го, откъде мога да си взема такава. Той не говореше особено английски и просто ми подаде едната от тях. Благодарих му хиляда пъти и той бе много щастлив, защото разбра, че съм тук от България, специално за този концерт.
Кой е по-щастлив??
Конференцията свърши за половин час, след което настана суматоха и всички се скупчиха безредно около Жан Мишел Жар и охраната му, за да се вредят за автограф. Някой каза нещо на френски, от което ми стана ясно, че феновете, донесли албуми, са с предимство. Така че аз останах много назад, една от последните бях и по всичко личеше, че организаторите даваха зор всичко да приключва възможно най-скоро. Помислих си, че съм толкова близо, а няма да успея да взема автограф! Но след няколко минути дойде моят ред и Жан Мишел ме погледна и се усмихна, взимайки брошурата, която държах. Казах му, че съм от България (вместо да си кажа името!!!), което го зарадва много! Каза ми, че може би ще дойде в България през ноември, но още не било сигурно. Помолих го за снимка и застанах до него, за да ни снима Иван. Взех подписаната брошура и му благодарих, след което се отдалечих от него и моментално закапаха сълзи от очите ми. Добре че беше Иван, който да ме прегърне, да ме скрие! Как мога да плача в такъв щастлив миг! Да не говорим, че Жан Мишел никак не си пада по откачени фенове, които са твърде емоционални. Това бяха сълзи от щастие и ми се случват толкова рядко! Почти никога всъщност. Ако не бях толкова емоционално разтърсена, щях да се снимам и с Фиона, която чакаше на изхода, (Фиона е неговата дясна ръка, негов асистент, негов най-близък приятел и нищо не се случва без нея), както и с Франсис Римбер (Francis Rimbert) – един от тримата музиканти на Жар, който беше в ъгъла на помещението. Но уви, вече нямах сили за повече емоции.
Ги
Повечето фенове се разотидоха и забелязах Раян и Крис, които бяха с техния фреснко-говоряш приятел. Питах ги какво ще правят сега и решихме да отидем с тях да изпием по едно питие. Запознаха ни с Ги Риво (Gui Rivaud) – 37-годишния французин, който от години живееше в Англия. Веднага разбрах, че той е душа на компанията – изключително забавен и приказлив, много мил човек, който страшно много приличаше на Жан Мишел Жар! Носеше същия суичър като него, по ръст беше колкото него, а най-удивителната прилика беше в косата – също сравнително дълга и красиво и артистично разрошена, досущ като на художник. Като прибавим и сладкия френски акцент, този симпатяга ни спечели моментално.
Ресторантчетата
Оставихме той да ни води, тъй като това си беше негова територия – той си се чувстваше местен в Марсилия, сякаш този град му бе роден. Много бързо се озовахме на пристанището, което ни грабна с морето от яхти, чийто край не се виждаше. На свечеряване обаянието на мястото в неустоимо. От двете страни на пристанището са разположени заведения за всеки вкус – от малки кафенета с кокетни масички и столчета, обърнати към улицата, през ирландски пъбове и места за по питие на крак, до тежкарски ресторанти с романтична светлина, в които можеш да оставиш цяло състояние. Имаше всичко, каквото си поискаш – за всяка възраст, за всеки джоб.
Монако
Настанихме се на една външна маса в едно ресторантче, където възнамерявахме да пийнем по нещо. Ги ни попита какво ще пием и аз му казах, че е задължително да опитаме нещо местно, попитах го какво пият младите французи. Първоначалното му предложение се отхвърли, защото съдържаше алкохол от анасон, а аз не понасям нищо, което има вкус на мастика! Второто предложение обаче ми хареса толкова, че си го поръчвах още много пъти през следващите няколко дни – Монако. Това е коктейл, забъркан от бира, лимонада и гренадин. В общи линии много напомняше черешовата бира, която пихме в Белгия, но беше по-приятно и по-сладичко. После се загледах какво пият по заведенията и наистина страшно много хора си го поръчваха. Голяма бира или голямо Монако струваха по 7 евро. Но кога ли пак ще имам шанса да изпия едно Монако, гледайки марсилските полюшващи се яхти? Струваше си.
Поопознахме се с новите си приятели. И Ги, също като Раян и Крис, беше фен от много години и беше посетил много концерти на Жар. И тримата знаеха всички албуми, притежаваха специални техни издания, както и такива с автограф и бяха дейни участници в сайтовете и форумите, посветени на композитора. Сега следваха Жар във всеки град, където той правеше концерти. Освен това някак имаха информация за разни неща, които не знам откъде им бяха известни. Например, знаеха в колко часа и от кой вход ще влезе Жар и свитата му в La Dome, където щеше да се проведе концертът. Те бяха невероятни фенове, невероятни! И това, което наистина ме впечатли, беше, че въпреки, че изглеждаха маняци, обсебени от Жан Мишел Жар, те никога не притесняваха идола си и неговите хора. Всеки път са давали нещо различно да им подпише, никога много неща наведнъж. Всъщност, аз имах щастието да видя с очите си колко невероятни фенове са те, защото се случи нещо невероятно тази вечер. Но имай търпение, ще разкажа всичко!
На вечеря с новите ни приятели
Стана студено и вече бяхме глътнали питиетата си и решихме да влезем вътре в ресторанта и да си поръчаме вечеря. Настанихме се удобно и си поръчахме доста интересни неща. Раян си поръча цяла тенджера с миди – наистина му ги сервираха в малка тенджера; Ги си поръча изцяло вегетарианска храна (трябва да разкажа и за това после, той е пазител на животните и околната среда!); Крис си поръча разни меса, които му донесоха върху нещо като газова лампа с пламъче, за да се поддържат топли; ние с Иван се доверихме на рибното им меню – аз имах най-вкусните спагети с морски дарове, които съм опитвала (бяха по-хубави дори от спагетите frutti di mare, които ядохме в Lido di Jesolo до Венеция), а Иван – печена сьомга и ордьовър от миди. Беше невероятно вкусно! Раян и Крис, които са типични англичани, си поръчаха и по една порция пържени картофи, едната от които имаше злощастна участ. Раян постави върху пламъчето порцелановата чиния с картофи да се претопля и тя естествено се пръсна. Как не го забелязах, трябваше да го спра! Не само че отиде чинията и картофките се разпиляха навсякъде, дори и по дрехите, които лежаха на един празен стол, но на всичкото отгоре в чинията имаше салфетка, която се подпали! Издигна се пламък и направо ми идеше да извикам на чист български „Пожаааар!”, но салфетката бързо се изпепели и пламъкът утихна. Всички се смяхме, особено на виновното изражение на Раян, който по най-естествения начин си взе един от падналите картофи и го излапа.
Беше забавна вечер. Говорихме за какво ли не. Естествено най-много за Жан Мишел Жар, но не пропуснахме възможността да се опознаем и като хора. Раян, макар и толкова млад, вече работеше в някаква парфюмерийна фирма, Крис – имаше държавна работа в правителството, а Ги имаше професия, която е много трудно да се обясни... Той бе изцяло отдаден на опазването на дивата природа. Организираше разни мероприятия с благотворителни цели, парите от които отиваха за каузи в защита на изчезващи видове или против ловуването на някои диви животни. Разказа, че това лято ще организира спускане с клетка в океан, с цел разглеждане на акули. Стори ми се невероятно, особено не можах да разбера какви хора биха си дали парите за това. Но явно това е възможно в един свят, съвсем чужд на нашия и затова не можем да разберем тези неща.
На вечеря с новите ни приятели
Разпитаха и за нас. Разказах им, че съм фен на Жар от над десет години и съм била на два предишни концерта. Тогава казах, че всичко дължа на Иван и че ако не беше той, аз нямаше да тръгна сама никога. Странно защо трябваше да го кажа на английски пред почти непознати хора, а никога не го бях казвала на Иван. Не че той не го знае, но е хубаво да го кажа, защото си е самата истина. Разказахме, че сме годеници и че предстои сватба през септември, при което и тримата се въодушевиха много, дори по-натам, когато вече се чувствахме сякаш се знаем от години, изявиха готовност да дойдат на сватбата, ако ги поканим. Естествено, че ги поканихме. А и не се съмнявам, че биха дошли. Въпреки че обещанието да дойдат беше продиктувано в много емоционален момент, аз вярвам, че ще дойдат, защото са достатъчно луди глави, след като могат да отделят време и средства да пътешестват толкова дълго и толкова надалеч, заради Жан Мишел Жар.
Хапвахме, пийвахме и се веселихме заедно. Направихме си страхотни снимки. По едно време Раян и Ги извадиха пакетчета тютюн и хартия за свиване на цигари. Оказа се, че в Англия цигарите са много скъпи и младите хора предпочитат да си взимат тютюн и хартия и да си свиват цигарите сами. Този ритуал ми се стори много интересен и снимах Раян как професионално се справя със задачата. На следващия ден той ми показа как става и аз свих една цигара самичка, тя ми остана за спомен.
На една маса с Франсис!
Канехме се вече да си тръгваме и аз реших да мина през тоалетната. Станах от масата и в момента, в който погледнах напред, погледът ми срещна усмивката, на Франсис Римбер, тъкмо седнал да вечеря сам на съседната маса. Той беше прочел надписа Jean Michel Jarre на въпросната ми щастлива тениска и се беше зарадвал, че в заведението е попаднал на фенове. Развълнувах се доста, имах втори шанс да видя този човек от най-близките хора на Жан Мишел Жар! Когато се върнах на нашата маса, момчетата отдалеч ми правеха знаци с ръце, които казваха „Виж! Виж! Това е Франсис!”. Седнах при тях и те ме подканиха – „Ето сега пак имаш шанс да го срещнеш! Възползвай се! Иди при него!”. Те вече се бяха снимали и разговаряли с него и не им беше такава тръпка както на мен. Но пък и не знаех как да отида и просто да седна на масата му. Струваше ми се неудачно, човекът е решил да се осамоти, да си почине преди утрешния ден и да се наслади на вечерята си сам. Докато събера смелост да реша отивам ли или не, Раян вече взе нещата в свои ръце и каза, че отива да говори с него. Ги моментално ме сръчка да отивам и аз. И какво да правя – отивам и сядам до него! Върха на нахалството, ужас! Добре че той се оказа толкова мило същество и не само че не се подразни, но и се зарадва на неочакваната компания. Раян обясни за тях тримата, които следват турнето от град на град и разказа как сме се запознали. Аз го помолих за снимка и той бе така мил да ме прегърне и да се усмихне, станаха страшни кадри. Хич не му спореше английският език и това си личеше, но въпреки това си поговирихме чудесно, пожелахме му приятна вечеря и се оттеглихме мирно и тихо, за да го оставим насаме.
На една маса с Франсис!
Но не си тръгнахме! Изчакахме да се нахрани и чаровния Ги го помоли на френски да дойде да изпие чаша кафе на нашата маса. Той се съгласи и прекарахме страхотни 15 минути с него! Той повече говореше на френски и Ги превеждаше от време на време. Разказа ни, че обича вечерта преди концерт да излиза сам, че така се успокоявал, докато останалите от екипа вечеряли заедно. Разказа, че има две дъщери и че трябва след малко да става, за да говори с едната от тях във фейсбук. Питахме на колко са години, той се замисли дълго и накрая каза, че май едната е на 24, а другата на 22. Когато Ги сладкодумно му разказа тяхната одисея, колко много са пътували и кои концерти са харесали най-много, Франсис не можа да повярва на ушите си. Каза, че ги намира за луди. После каза, че ще направи каквото може, за да ги уреди с безплатни билети! Колко мило от негова страна, дано да успее, тези момчета определено го заслужаваха.
Notre-Dame de la Garde
След вечерята излязохме да се поразходим около пристанището. Беше леко захладняло и влажният въздух действаше успокояващо. Разхождахме се по дълга права алея, съвсем до лодките. Приличаше ми на Promenade des Anglais в Ница (разходката на англичаните). Също като в Ница, на тази гладка алея се разхождаха много хора, имаше колоездачи и деца с ролери. Прииска ми се да съм си с тротинетката и да карам напред-назад, наслаждавайки се на гледката. Високо над пристанището се виждаше красиво-осветената базилика Нотър Дам дьо ла Гард (Notre-Dame de la Garde). Вървяхме от дясната страна на пристанището и в края му стигнахме до една гора от дървета, посадени в огромни саксии, които много ми харесаха. Исках да дойдем пак тук, за да ги снимам, но така и не се случи.
Започна да капе и решихме, че ще е най-добре да се запътим към хотела. Заваля съвсем и макар че не бяхме кой знае колко далеч, добре се поизмокрихме, докато стигнем. Малко ни забави и това, че първоначално тръгнахме в грешна посока и трябваше после доста да обиколим. Но пък видяхме няколко допълнителни марсилски улици, които не влизаха в плана, така че бяха добре дошли. Момчетата бяха решили да ни изпратят до нашия хотел, за да се уверят, че ще се приберем невредими. Стори ми се много мило от тяхна страна. Така те трябваше да вървят още толкова, докато си стигнат до хотела. Стигнахме гара Сейнт Чарлс, балгодарихме си едни на други за прекрасната вечер и си казахме „лека нощ”. Докато с Иван само се здрависаха, мен ме прегърнаха и целунаха. Мисля си, че по света явно така е прието, защото когато подавах ръка на Франсис да се сбогуваме, той ми отхвърли ръката, за да ме прегърне и целуне. Много е мило това, но за мен е леко смущаващо, защото никой не ме прегръща и целува тук у дома. Имам предвид никой от другия пол.
Вечер във Фейсбук
Прибрахме се възмокри, но щастливи. Аз изобщо не можах да спя. Е, все пак съм заспала, иначе как щях да сънувам Жан Мишел Жар! Сънувах, че той се е настанил в нашия хотел и аз го срещам до асансьора и се заговаряме сякаш се познаваме от години. Може би се вдъхнових от историите, които ми разказваха тримата мускетари. Да, Ги даде това определение за тях тримата, което наистина им пасва страхотно, защото те са наистина един за всички, всички за един. Още преди първия концерт от турнето, в полския град Катовице, те тримата имали шанса са срещнат случайно Жан Мишел. Просто в това малко градче нямало толкова много хотели, в които да отседне той. По метода на изключването лесно надушили къде е и дори вечеряли на едно и също място. Невероятно, просто невероятно! Аз имах голям късмет да попадна на тримата, защото те наистина имат нюх, щом в двумилионната Марсилия надушиха точно заведението, в което ще реши да вечеря Франсис Римбер! Е, може и късмет да беше, може и съдба, може би пък аз съм им донесла късмет, кой знае. Да, може, защото на следващия ден късметът бе изцяло само мой!
На закуска
Събудихме се и навън бе прекрасен слънчев ден. Направихме няколко снимки от прозореца на хотела, даже мисля да направя 3D модел на photosynh. Имаше изглед към красивата сграда на гарата, зад която се синееше море и в далечината на един хълм се виждаше базиликата. Щракнахме няколко кадъра и слязохме да закусим. Обичам закуските в хотелите. Тази не се включваше в цената и трябваше да си доплатим, но аз го намирам за много романтично нещо. А и имахме опит вече с веригата Ibis и знаехме, че закуските са страхотни. Имаше много голям избор, но главно от сладки неща. Имаше поне 3 вида кекс, за сметка на това нямаше почти нищо солено. Харесахме киша – мисля, че в него имаше картофи, лук и яйца, беше много вкусен. Имаше и мини палачинки с диаметър 6-7см.
Рибния пазар
Закусихме доволно, пихме чудно кафе и бяхме готови да видим Марсилия. От самото начало казах на Иван, че вчерашният ден ми дойде много емоционален, а и както не можах да спя особено много, трябва да я караме много спокойно, да си почиваме и задължително да се върнем в стаята, за да поспим малко преди да излезем за концерта.
Яхтеното пристанище
Стигнахме до пристанището и като защракахме, нямахме спирачки. Беше събота, явно пазарен ден и пред пристанището имаше рибен пазар. Миришеше на прясна риба, беше претъпкано с хора и стока. След пазара продължихме от лявата страна на пристанището и ударихме една фотосесия на яхтите. Снимаме, снимаме, но колкото по към края вървим, толкова по-красиви и големи стават яхтите и ние снимаме още повече...
Малко почивка…
Накрая се уморихме и поседнахме на една пейка с изглед към яхтите. Направихме си малко наши снимки и решихме да се връщаме. Аз пак бях с тениска от концерт на Жар и това пак ми донесе късмет. Както си вървяхме, един вече подминал ни човек ни поздрави. Спряхме се и ние го поздравихме, но честно-казано не мислех да се спирам. Мислех си, че е просто фен, който се радва да срещне съмишленици. Но се оказа Клод Самар – един от тримата музиканти на Жар, наред с Франсис Римбер! Какъв късмет! Да ме види той мен, не аз него! Всъщност аз не го познах, той ми се представи, при което аз щях да си глътна езика. Не, изобщо не очаквах! Та той беше по къси панталонки и спортна шапка, тичаше за здраве на пристанишето, как да ми хрумне, че е един от хората, заради когото съм тук!
Среща с Клод!
Поговорихме си малко, казах му, че сме от България. Той пък се оказа, че знае руски и превключи на руски мигновено, личеше си, че му харесва да говори. Жалкото е, че на руски го разбирахме доста по-зле, отколкото на английски. Разказа ни, че преди е пял в хор на два гласа – взимал е и много ниски, и много високи вокали. Това някак беше свързано с Монголия, но не разбрах как за съжаление. Но не исках да го карам да ми преразказва, и аз като истински фен исках да го оставя намира час по-скоро, след като съм си получила исканото – няколко снимки. Той се впечатли от апаратите ни и ни предупреди да внимаваме много, защото има висока престъпност. Това ни предупредиха и момчетата предната вечер – явно Марсилия имаше лоша слава. За щастие нямахме никакви проблеми.
Починахме си добре преди да излезем на среща с новите ни приятели. Бяхме се разбрали да се видим в 16:00 пред сградата, където ще се проведе концерта. Смисълът да се отиде толкова рано, беше да се види как Жар влиза в сградата с техниката си. Наистина успяхме да се докопаем до мястото, дори видяхме през една решетка Жан Мишел, разговаряйки с един от неговите хора. Направихме и няколко снимки, които по-късно по време на концерта изтрихме, защото нямахме достатъчно памет.
Пред La Dome
Постояхме малко пред сградата на събитието, поснимахме се пред нея посред бял ден и решихме, че имаме време да се върнем до хотела, за да оставим чантата на новия ни апарат, а самия него да скрием в джоба на якето на Иван – така щеше да е по-малко подозрително. Върнахме се и за една малка частичка време се озовахме на пристанището точно по залез слънце. Станаха няколко чудни снимки, които имахме желание да повторим, когато разполагаме с време, но в действителност не можахме да случим на хубаво време.
Бяхме взели новия Olympus PEN, малко и компактно, но сериозно фотоапаратче. Не бяхме напълно сигурни дали ще мине или не. Беше забранено да се внася фототехника, но въпреки това малки апарати минаваха без проблем, ако са скрити в някой джоб и не те претърсят. Имахме късмет! Пак имахме късмет! Този път това беше изцяло заради Крис, който носеше фотоапарат и малка камера и беше преди нас на опашката. Аз минах и зачаках да видя какво ще стане с останалите. Крис го спипаха с камера и го отведоха, за да я приберат в гардероб. През това време тъй като охранителят беше с Крис и описваха камерата, Иван без никой да му направи забележка се промъкна бавно и невинно през входа и никой не му каза нищо, никой не го тършува. По тази логика можехме да вкараме направо някой от големите ни зверове, но как можехме да знаем, че ще минем между капките?
С нова тениска ;)
Вътре в сградата се продаваха тениски с надписи от сегашното турне, суичъра Jarre Enterprise, програма на концерта и какво ли още не. Решихме да си вземем по нещо. Аз си избрах тениската и отидох да се преоблека. Женските тоалетни обаче бяха пренаселени, така че реших да се преоблека леко извън тях в един коридор, където поне бях сигурна, че няма никой от хората с мен. Кой каквото видял – видял (но все пак бях доста бърза).
Когато се върнах, Раян, Крис и Ги, които вече имаха всичко, пак си купиха по нешо ново – някакви плакати и някакви други тениски. Излишно е да споменавам, че цените са много завишени, но все пак... Крис ми каза, че си е взел чантата с емблемата на Равноденствието (Equinoxe) и ходи с нея всеки ден на работа. Чанта за 50 евро! Разказа ми, че стаята му цялата е в снимки и плакати на Жар. А той самият носеше тениска със снимка на него и композитора с негов автограф, придобит докато Крис е носил тази тениска на себе си. Невероятно! Какви фенове, абсолютно невероятно!
Втори автограф!
Мислех си, че аз съм голям фен, но изобщо не съм в сравнение с тези тримата. Иван си взе споменатия вече суичър, който беше връхната дреха и на тримата мускетари. Така и той стана един от тях, да кажем Д’Артанян... Взех си програмата и една страхотна снимка на Жар, черно-бяла, много красива. Докато й се възхищавах, Крис ме попита дали ще се опитам да се сдобия с автограф върху нея. Казах му, че ако има начин, ще го направя. Тогава Раян, този деветнадесетгодишен ангел, взе снимката и ми каза, че ще се опита да я даде на стейдж-мениджърката, с която се познавал. Уау! Колко мило от негова страна, да даде нещо мое, вместо нещо негово. След като влязохме и се настанихме по местата си (ние с Иван бяхме високо, но все пак недалеч от сцената, докато останалите бяха на първите редове), те ни пратиха смс да слезем долу пред сцената. Тогава ме запознаха с Рахел – която взе снимката на Жар и след минута ми я върна скришно – подписана! Раян и особено Ги, който си беше очарователен и определено знаеше как да омайва жените, се помолиха на младата дама да направи едно добро дело за едно момиче, което идва от България за този концерт. И така аз се сдобих с втори автограф от Жан Мишел Жар! Попитах Раян как така се познават с Рахел и той разказа, че в Катовице са нощували в един и същи тризвезден хотел с екипа на Жар. (Самият Жар и музикантите му обаче са били в един от малкото петзвездни.) Невероятно! Наистина невероятно! Бях на седмото небе, а концертът все още предстоеше! Благодарих им стотина пъти, после се разбрахме къде да се чакаме след концерта и се върнахме по местата си.
Минаваха десет минути след осем, когато в залата се стъмни, един лъч просветна, акомпаниран с надъхваща музика, изразяваща усещането на тръпнещите в очакване фенове. Жар се появи по начина, по който се появи в Будапеща – от някъде в публиката си проправи път до сцената, минавайки покрай феновете, които протягаха ръце, а някои дори го прегръщаха. Той мина недалеч от нас и имахме шанса да изпробваме видеото на новия ни фотоапарат.
Концертът
За самия концерт мога да напиша отделен пътепис, има толкова какво да се разкаже! Но накратко само ще спомена, че този път лазерите бяха най-хубави! Стигаха много назад в публиката, даже където седяхме ние, усещането беше най-вълнуващо! Сякаш наистина музиката стигаше до нас, беше в пространството, съвсем осезаема. Звукът беше страхотен и концертът мина без никакви засечки.
Сувенир от Китай
За някои парчета Жар беше предвидил видео, например по време на Равноденствие 7 на огромна стена се излъчваше изображение на винтидж синтезатор. Някои от парчетата като Кислород 5 пък имаха лайв черно-бяло изображение на Жар, по време на изпълнението си. Беше много силно и особено заради това, че бе черно-бяло. Изпълненията на Рандеву 3 и Рандеву 2 на лазерната арфа бяха величествени! Особено ми хареса вариацията на Рандеву 3, когато Жар прокара ръката си през всички лъчи. Тракинг-листата беше уникално подбрана, беше още по-пълна от тази, на концерта му в Лондон. Ако аз трябваше да подбера парчетата, сигурно точно същите щяха да бъдат. Магнитни полета 1 и 2 – и двете съдържат такъв заряд! Никой концерт не минава без Рандеву 4 и Равноденствие 5, двете парчета, които като че ли носят най-силен оптимистичен нюанс. Кислород 2 и Равноденствие 7 – тотално нежни и ефирни. Имаше всичко! Дори и ново парче, което после разбрах, че се казва Адажио. То бе много нежно и тъжно, звучеше като филмова музика. За фон на стената се изписаха някакви статистически данни с огромни числа, които се променяха светкавично. Имаше брой на населението на Земята, петролни ресурси, брой изпратени имейли, такива неща. Очевидно посланието беше да се замислим накъде върви този свят. Никак не звучеше оптимистично... Концертът завърши с бис на Кислород 4, може би най-силното парче на Жар, което за мен е най-концертното! Няма как да си седиш на мястото, докато Жар подскача на сцената с енергичността на хлапе, подканяйки публиката да стане и да танцува! Беше върховно! Незабравим момент! Нищо не може да се сравни с усещането да си част от този концерт, да си малка частичка от цяло море протегнати ръце, в която плува и твоята протегната ръка. Дали чрез музиката си Жар стигна до нас, или ние се опитвахме, преживявайки я, да стигнем до него? Мисля си, че бе напълно взаимно.
Жар поздравява публиката
След концерта се намерихме с тримата и прекарахме десетина минути в показване на снимки и видео – всеки искаше да покаже какво е заснел. Определено колкото си по-наблизо, толкова по-невероятни снимки се получават. И все пак – нашите снимки като качество бяха много по-хубави, почти без motion blur (размазване на изображението от движение) и с много ярки цветове. Последният писък на фотомодата, бъдещето в лицето на дигиталните микро четири-трети, определено ни изненада с възможностите си.
Беше вече възкъсничко и поехме да си търсим вечеря пак около пристанището, където е средоточен нощният живот на Марсилия (или поне това, което видяхме, все беше там). Въпреки че гъмжеше от хора навсякъде, въпреки че бяха пълни заведенията и хора още се наслаждаваха на десерт или питие, след 23:30 никъде не искаха да ни приемат. Можеше да умираме от глад, дори можеше да им се молим само за някой сандвич – бяха непреклонни. Беше затворила кухнята за поръчки. Вече предвиждах как няма да ми се разминат арабските дюнери. А и толкова се бях уморила, че ми бе все едно, само да мога да седна. Но благодарение на Ги, който се оправяше перфектно, тъй като говореше езика, ни упътиха към ресторантче, което приема до по-късно. Докато стигнем до него, минахме по разни улички, които много приличаха на уличката с червените фенери в Амстердам. Беше пълно с много малки проститутки с невероятно къси поли и дълги коси. Имаше разни мъже, свити в ъглите, и ако не бяха толкова безугледни, щях да си помисля, че са мъжки проститутки, но Иван ме светна, че вероятно пласират дрога. Съвсем транзит минахме, въпреки това Раян се пошегува, че ще се видим на сутринта и се направи, че свива по уличката с публичните домове.
Ресторантчето, което ни нахрани, беше индийско и изключително уютно. Макар че се настанихме почти навън и нямахме шанса да се порадваме на интериора, докато отивах да си измия ръцете, минах през страхотно дървено стълбище с фина дърворезба. Навсякъде бе украсено с разни лампи с много цветни стъкълца и огледалца. Беше като в някоя приказка от 1001 нощ. За първи път имах честта да вкуся автентична индийска кухня. Е, разбира се, бях опитвала ориз с канела и ананас, който бе приготвен за 1001 рецепти... Ха, 1001 нощи = 1001 рецепти, хахахаха! Не се бях замисляла досега.
Chicken tikka masala
Не разбирахме много от менюто, затова Ги бе така добър да се поинтересува кой какво би искал да яде и го поръча на френски. Аз казах, че бих вечеряла пилешко месо и получих chicken tikka masala, което бе пилешко в марината от лимони с толкова много неизвестни подправки, които го бяха оцветили в кърваво червено. Доста ми хареса, беше много крехко.
Хапвахме, разговаряхме... а аз си мислех как няма да ги видя пак тези образи. Не разбирам как за толкова кратко време успяхме да си станем толкова близки. Сякаш се познавахме от години. Раян бе най-млад и протино на очакванията, на него можеше да се разчита най-много. Той изцяло се грижеше за настаняването им и намираше най-изгодните хотели и начин за транспорт от една точка до друга. Освен това поведението му на джентълмен, на възпитан и загрижен човек, бяха завидни! Човек, здраво стъпил на земята, умен, разсъдлив и много съобразителен. Няма да забравя как той се грижеше за мен и Иван – уверяваше се, че знаем как да си вземем карта за метрото, че знаем как да стигнем до залата и т.н., и го правече така, сякаш ни е попечител или поне сякаш той самият е бил в Марсилия и преди. Крис също беше много мил. Той бе като едно голямо дете, което имаше нужда от грижа. Беше от типа мъже, които карат една жена да иска да им бъде майка или поне да се чувства като Уенди от Питър Пан.
Тримата мускетари
Такова мило същество бе той, с пухкавото си тяло приличаше на най-милата панда, която можеш да си представиш. Ги пък беше съвсем друг тип. Той бе най-весел, приказлив и някак сякаш нехаен, отракан и с подход към жените, който му спечелваше много добрини. Успяваше да си намери приказки със сервитьорките, омяйваше ги така, че те имаха симпатии към нас мигновено. После разбрах, че е успял да омагьоса жената от касата на френските железници и се е сдобил с три безплатни билета от Ница до Лион, без които (поради стачка) щеше да се наложи да си наемат кола до там. Беше я убедил, че са част от турнето на Жар, което не бе невъзможно, ако се загледаш в дрехите и багажите им, които навсякъде бяха с марка Жан Мишел Жар. Може би, защото бе най-приказлив, него успяхме да опознаем най-добре. Колко интересен човек наистина! Разказа, че преди десетина години бил женен за английско момиче и че така се преместил в Англия. Но преди три години се развели, което определено му се е отразило много силно, защото след това се разделил с 20кг от теглото си, посветил се на опазването на дивите животни и станал вегетарианец. Във фейсбук има над хиляда приятели, повечето от които са точно от тази сфера с околната среда. Това ми се струва наистина достойно за възхищение. Ако и на теб, посети
www.guirivaud.com.
Определено щяха да ми липсват! Тръгнахме си и стигнахме до стълбите, които водеха към гарата Сейнт Чарлс – съвсем близо до нашия хотел. Бе време да се сбогуваме. Направихме си по една снимка всички заедно на фона на осветените улици на Марсилия. Обещахме си да се видим пак, ако не на концертите в Гърция през май, то поне през септември за сватбата ни. И се разделихме.
Последни минути заедно
И тази нощ трудно заспах. Толкова се вълнувах от всичко! Исках моментално да кача снимките ни във фейсбук, където вече бях добавила Крис, Раян и Ги. Трябва да отбележа, че за първи път усетих смисъла на фейсбук. Наистина този сайт има велика идея и тя е да свързва хората, когато не са заедно. Разгледах профилите на тримата и видях, че те постват нови статуси всеки ден! Държаха в течение многобройните си приятели къде се намират и какво предстои! По този начин близките им също бяха духом с тях и преживяваха вълненията им в момента на тяхното случване (real time)! Особено Раян ме впечатли, който постваше чрез смс от телефона си, а аз не знаех, че е възможно. Ги пък ни прати много мил ммс от концерта на Жар в Ница, където се бе снимал по време на концерта точно пред сцената! Тези хора бяха толкова напред в комуникациите! И когато си тръгнаха, сякаш всичко в Марсилия замря. На следващата сутрин земята бе мокра (цяла нощ валя дъжд) и успокоена, сякаш след буря. Усещаха се следите на нещо огромно и велико, което бе минало от тук и вече го нямаше. Само ние бяхме тук. Някак толкова прецакани бяхме! Можехме да сме с тях, нищо не ни костваше – тъй или иначе щеше да се лети до Париж и от там за София, можеше пътьом да видим още един-два концерта... А и кой да предположи, че точно до хотела ни е гарата, от която може да се вземе влак за Ница и Лион – две дестинации от турнето. Да, колко жалко! Но знам защо стана така: бяхме решили Париж да остане непокътнат за друг път, когато ще се посветим на него изцяло. Разбирах това толкова добре, както и това, че исках да видя Марсилия – тъй или иначе сме били път чак до там, поне да я видим и да я поснимаме. Разбирах. Но копнеех да съм там, където е Жар, където бяха и тримата мускетари.
Определено и Иван имаше подобни чувства, защото още на следващия ден, щом разбрахме за новата дата, обявена за концерта в Атина, купихме билети! Както и билети на трети ред от сцената в Букурещ!
Изглед от хотелската стая
Валеше непрестанно – тихо и кротко, едва забележимо, но достатъчно, за да провали всички туристически планове, които имахме към града. Все пак не можеше да си стоим в стаята и вали или не поехме към пристанището – отправната точка за където и да е. Много искахме да се качим до базиликата на хълма и да видим Марсилия от високо. Като всеки фотограф, и ние си търсихме място за хубавите кадри. За щастие имаше туристическо влакче, което водеше до там. Съвсем като в Ница беше – пак алея до морето и влакче, стигащо до хълма за снимки. Обичам ги тия влакчета! Не стига, че виждаш града, но и си седнал, пък и ти говорят разни неща. Е, пак нищо не разбирахме, заради ужасното им произношение, но все пак придобихме увереността, че знаем нещо за това място.
Златната мадона
Базиликата беше много красива, украсена с позлатена мадона с младенеца на върха. И гледката към града беше великолепна. Малко се захласнахме в снимане и пропуснахме връщането на влакчето до пристанището, което трябваше да ни вземе след двадесетминутна фотопауза. Сега вече разполагахме ненадейно с много време и се поснимахме един друг наволя на фона на града. Но стана студено, а нямаше изглед да дойде следващо влакче, така че се смъкнахме до пристанището, както можем с градски транспорт.
Талятеле със сьомга
Беше време за обяд и решихме да отидем на един площад, до който бяхме стигнали предния ден и си бяхме набелязали чудни заведения с изглед към улицата. Сервираха ни страхотна паста – пене с доматен сос и босилек и талятеле със сьомга и сметана. Не очаквах французите да правят такава страхотна паста, сравнима с италианската. След като хапнахме решихме, че е добре да поспим и се прибрахме с метрото до хотела. Междувременно забелязахме, че метрото е на колела! Не бяхме виждали такова метро досега.
Романтична вечеря
Събудихме се тъкмо навреме, за да узлезем на вечеря. Какъв кулинарен туризъм, нали? Отидохме на пристанището и разгледахме рибните ресторантчета, които бяха толкова романтични. Малки масички с бели покривки и празни чаши за бяло вино, украсени със стилни малки лампи, придаващи невероятна атмосфера. Ще се влюбиш в Марсилия дори само заради уличката с малките ресторантчета!
Невероятна храна!
Харесахме най-красивото от тях и се настанихме. За по 18 евро предлагаха меню от предястие, основно и десерт, което ни се стори приемлива цена, като се има предвид как са цените там. А кухнята беше вълшебна! Ако някой пак ме пита какво значи гурме, ще му разкажа ето това, което ще разкажа сега. Ордьовър от миди с босилеков сос, пьстърва с пресни картофи на пара, предястие от прясна полу-сурова сьомга в марината, терин от пьстърва, шишче от сьомга и риба монах с ориз и сметанов сос...
Le Ruban Bleu
О, великолепно беше! Не само обстановката беше върховна, но и храната, както и начина, по който бе поднесена, беше превъзходен! Насладихме се изцяло на вечерята си. Няма да разправям за десертите, които бяха за богове... Толкова много ни хареса, че дори на следващата вечер отидохме пак там, че дори си поръчахме почти същото! Така че вече си имаме любимо заведение в Марсилия, казва се Le Ruban Bleu.
Centre Bourse
На следващия ден валеше дори повече. Бяхме си харесали един обектив за новия апарат, който не се продава още в България, и бяхме решили да си го вземем, затова се запътихме към големия шопинг център, където бе и пресконференцията на Жар. Минавайки покрай надписа FNAC, пак ми се насълзиха очите, все още тази малка заличка пазеше усещането за среща с Жан Мишел Жар. Сдобихме се с нов обектив, с единствената книга на английски за френска кухня, която намерихме, както и с две екологични рекламни пазарски торби за по едно евро, аналогични на торбичките, които се продават и тук във Фантастико. Снимахме се вътре до огромните дървета, посъдени в гигантски саксии. Не знам какво е това дръвче, но го имаше навсякъде – хем прилича на иглолистно, определено мога да различа бодлички, хем е с форма на широколистно, с много кичеста корона. Може би бе някакво морско дърво, което не се нуждаеше от почти нищо, защото се развиваше прекрасно и без слънце.
Имаше още толкова да се разглежда, колко места си бяхме набелязали отдалеч, но просто нямахме късмет с времето. Единственото, което можехме да направим е да се върнем в стаята и да проверим как са нашите приятели, в кой град са сега и как е минал последният концерт. Изумих се като си отворих фейсбука и бях получила десетки заявки за приятелство от непознати, които са приятели на тримата. Бях станала известна! Фенове ме добавяха и коментираха снимките ми. Моят звезден миг все още не бе свършил! Търсеха ме в чата на фейсбук, даже имаше такива, които са в момента все още в Марсилия и искаха да се срещнат с мен! Невероятно! Честно казано нямах сили вече и не се видях с тях. Дори вече исках да се прибера у дома и да си почина.
Жар у дома
След цял ден висене на парижкото летище, поради объркването, настъпило вследствие на споменатата стачка, късно на следващата вечер си бяхме вкъщи. След няколко дни, както предположи Крис, Жар ме гледаше рамкиран от стената, поставен на видно място. Всеки ден го гледам и още не мога да повярвам на всичко, което се случи. Гледам го и се изпълвам с благодарност – към него, заради значението на музиката му за мен, към Раян, Крис и Ги, които направиха срещата с Жар възможна, към Иван, без който цялото пътуване нямаше да е реалност и към Марсилия, която побра всички емоции покрай сбъдването на една мечта!
Ще завърша този пътепис както Жар завърши концерта си, с думите „Благодаря, Марсилия!”
Merci Marseille! Merci beaucoup!
Публикации
